От друга страна, този Фабиано беше прекосил опасните апенински пътеки и бе успял да открие Конрад в отшелническия му дом. Явно момчето е находчиво и съобразително. Дори спомена името на брат Салимбене, при това все едно го познава лично, макар че Конрад не разбираше какво общо би могла да има малката попова лъжичка със старата жаба. Не бе забравил посещението на дебелия хроникьор в „Сакро Конвенто“ по време на едно от безкрайните му странствания. Салимбене прекара цял следобед, заобиколен от монаси, които хихикаха на вулгарните му истории. Споменът за разплутото туловище и увисналата гуша на монаха — свидетелства за живот, прекаран в гуляи на богаташки трапези, — за плешивата му розова глава, плувнала в пот от жегата, накара Конрад да потръпне, все едно го виждаше пред себе си в момента.
Хвърли поглед към Фабиано и му направи впечатление, че младежът също трепери. Малкият сигурно не бе навикнал на студения планински въздух. Конрад се завъртя на една страна и раздуха тлеещите въглени, докато се разлетяха оранжеви искри. Метна още дърва и разръчка въглените, докато се увери, че огънят ще топли още известно креме.
— Престани! — извика внезапно Фабиано.
Конрад замръзна на място. Какво бе сторил, че да уплаши момчето?
— Какво да престана? — попита тихичко.
Фабиано не отвърна и Конрад осъзна, че малкият изобщо не се е будил. Беше извикал в кошмара си. Краката му се тресяха под пелерината, все едно се мъчеше да избяга от нещо или от някого.
Конрад изчака Фабиано да притихне, после най-сетне си наложи да затвори очи. Свитият му на топка стомах се поотпусна, сърцето му забави ритъма си, мисълта му се успокои.
Нямаше представа колко време е минало, не знаеше дали е останал буден или се е отпуснал в дрямка, но по едно време усети как зад клепачите му просветлява. Над него затрептяха образите на двама дрипави монаси, облени в сапфирена светлина. По-младият брат отпусна наранената си ръка върху рамото на по-възрастния.
— Конрад — извика беловласият с тонзурата на темето, но устните му останаха неподвижни. Нежността и топлотата на този глас развълнуваха отшелника. Той позна учителя си, а по раните на ръката на по-младия брат се досети кой е спътникът на Лео.
— Брат Лео! Падре Франческо! — каза той, но от гърлото му не се изтръгна нито звук.
— Открий истината на житията — повтори Лео най-важната част от писмото. Думите му отекнаха в главата на Конрад, макар че Лео само си ги помисли, а не ги изрече на глас.
— Значи наистина ти си ми изпратил съобщението? Стори ми се толкова нетипично…
— Отнасяй се подобаващо с куриера. Тя много ни помогна. Не се заблуждавай от младостта й. Занапред ще ти е нужно съдействието й.
Конрад рязко отвори очи. Установи, че се взира в сламения таван.
Тя! Нейната помощ?
Изправи се и седна, надзърна през пламъците към Фабиано, който лежеше, извърнал кльощавия си гръб към огъня. Дали при хълбока нямаше извивка, която не е забелязал досега?
Човек е длъжен да се отнася с изключителна сериозност към видение, в което му се явяват Божиите светци. Гласовете, чути в дълбока молитва или непробуден сън, винаги казват истината. Засега посланието им беше, че не бива да остава под един покрив с този Фабиано. Нима свети Йоан Златоуст не предупреждава: „Именно чрез жената дяволът прониква в мъжките сърца.“