Най-сетне, щом над „Пиаца ди Сан Марко“ се спусна нощта, Орфео успя да се откъсне от папската свита. Като остави зад гърба си грейналите свещници и натруфените в най-лъскави дрехи венециански сановници, плюс изискани ястия, каквито обикновено стомахът му не поема за цяла година време, той се измъкна на полупразния площад. Ситният дъждец, който блестеше по паважа, отразяваше светлините, които се изливаха от прозорците на двореца на дожа. Тръгна покрай кея, докато се озова на позната му улица, по чието продължение бяха разположени магазинчета, а сегиз-тогиз биваше пресичана от по-тесни алеи. В дъното на една от тях се развяваше малък флаг с любимото му ridotto. Точно тази вечер нямаше желание нито да играе карти, нито да хвърля зарове, но възможността да пийне по чашка с някой стар приятел моряк го подмами да влезе в таверната. Щеше му се да се върне на работа, а на подобно място можеше да се осведоми за свободните места за гребци не по-зле, отколкото на пристанището.
Пъхна се през ниската врата и напрегна взор да огледа обстановката през дима и сенките. Това не беше място, където се събират търговци, занаятчии или еснафи. Постоянните посетители на Il Gransiero бяха моряци като него, клошари, коминочистачи и ловци на раци, които срещу бакшиш ти подаваха ръка да слезеш от гондолата. Засега разговаряха кротко, но с напредването на вечерта щяха да станат по-шумни, докато биенето на пиянската камбана не оповести затварянето на таверните и те не се отправят, клатушкайки се, по домовете и постелите си. Мъжете в помещението бяха загърнати в най-прости наметала, увили краката си с парчета плат, за да ги стоплят. Жените, които пиеха с тях, носеха обикновени сиви шалове; около вратовете им висяха ситни синджирчета — украшението, което венецианската традиция бе запазила за жените от бедните прослойки. Откъм тавана Орфео дочу кикот и стонове на други мъжки и женски гласове. Усмихна се: приятно е да си у дома, приятно е за малко да се откъснеш от великолепието, съпътстващо папата.
В най-отдалечения от вратата ъгъл съзря онова, за което бе дошъл. Двама негови познати пиеха с трети, когото той виждаше за пръв път, но явно също беше моряк, ако се съди по облеклото му. Единият от приятелите му вдигна глава изненадан, щом Орфео грабна близкия стол и се запъти към масата им.
— Орфео, Боже мили! Какво правиш тук? Братята Поло върнаха ли се вече?
— Не. Пътуват за Катай, както беше предвидено. Аз пристигнах тази сутрин с папата.
— Il Papa? — Мъжът щракна с пръсти и подсвирна тихичко. — Издигаме се, а?
— Отегчен съм до смърт, Гиулиано. Не съм пипал гребло от два месеца. Ще стана мекичък като нашата Сесилия. — Протегна ръка към пухкава млада жена, която тъкмо минаваше покрай масата им, крепейки на рамото си бъчонка вино.
— Тази мекота ти харесваше, когато нощем мъжествеността ти се втвърдяваше — не му остана длъжна тя. Пълните й устни се извиха нагоре, щом ръката му се плъзна около кръста й. — Ще поостанеш ли?
— Не знам. Тази вечер се надявам да разбера.
— Е, ако решиш… — Разроши косата му със свободната си ръка, после се измъкна от прегръдката му със смях. Сесилия му харесваше. Добра и ведра душа, рече си, докато я гледаше как се отдалечава. Разполагаше с цял куп нови истории, които да й разказва в леглото по-късно.
— Чу ли, че дожът организира военен поход срещу Анкона? — попита Гиулиано. — Няма по-добър лек за скуката от морска битка и ступване на някой и друг търговец. Тръгваме веднага след Вси светии, щом голямата патърдия около папата поотшуми. Парадът на гилдиите ще продължи цяла седмица, ама ние няма да го дочакаме — ще сме заминали. Двеста кораба. Наемат всеки моряк и стрелец, който се навие.
— Заплащане?
— Дванайсет либри бисквити19, дванайсет унции20 осолено свинско, двайсет и четири унции фасул, девет унции сирене и бъчва вино. Стабилно хапване и пийване — засмя се той.
— Питам за дукати — за нещо, дето ще ми дрънка в джоба, като се върна.
— Монети, а? Приискали му се парици. Не си се променил, а, Орфео, все към сухото те влече? — Гиулиано смигна на другарите си. — Все пак е син на търговец, не забравяйте. Видяхте ли настървението, блеснало в окото му, не по-различно от око на евреин?
Посегна под надрасканата маса. Щом отвори шепа, вътре грейна златна монета.
— Два такива превъзходни портрета на Лоренцо Тиеполо, amico. И най-апетитното — цялата плячка, която успееш да замъкнеш на борда. Не подценявай тази възможност. Напоследък народът в Анкона позабогатя.