Навсякъде около Орфео местните се опитваха да си проправят път към по-предни позиции с по-добра видимост. Отряд рицари бяха дошли чак от Рим и се подреждаха в защитен обръч около площада, за да държат тълпата на безопасно разстояние. Щом настана третият час, камбаните на „Сан Марко“ удариха и от базиликата отвърна хор мъжки гласове, които запяха Te Deum Laundamus. Гласовете се усилиха, щом църковните сановници се появиха и прекосиха краткото разстояние през площада до двореца на дожите.
Орфео пристъпваше нервно в очакване на Тебалдо. Венецианците особено държаха на външната показност. Как ни щеше да се появи папата? Досега бе виждал Тебалдо само в неформална обстановка — на кораба или в двореца. Дали изобщо бе предвидил да си осигури гардероб, който да може да съперничи на пищните облекла на Лоренцо и госпожа догаресата? За местните богаташи външният вид беше всичко.
Сред тълпата, която стоеше най-близо до двореца, се надигна въодушевен шепот. Орфео проточи врат и с облекчение видя Тебалдо, който приближаваше трона си със сведена, непокрита глава, босоног, облечен в най-обикновено черно расо на селски свещеник. Сякаш изобщо не забелязваше тълпата от хора, устните му се движеха в безмълвна молитва. Когато най-сетне вдигна глава и забеляза Орфео, който стоеше зад трона, изражението му сякаш казваше: „Реформата започва от тук.“
Междувременно дожът бе пристигнал на кея „Сан Марко“, след като бе прекарал нощта във фамилния си дворец. Държавната баржа бе вързана срещу площада и жуженето на тълпата, примесено с възгласи на почуда и одобрение, подхвана наново, щом Лоренцо стъпи на брега. Беше сменил кръглото си кепе със златна корона, инкрустирана със скъпоценни камъни. И той беше облечен в роба, но по-къса от тази на папата и бяла на цвят, по краищата с хермелин. Под нея се виждаше пурпурен клин, а отгоре бе наметнал златоткана наметка. Догаресата и придворните й слязоха от баржата след него. Тя се плъзна след съпруга си, облечена в аленочервена рокля с шлейф от златоткан брокат, с хермелинови волани около маншетите. Лицето и цялата й глава бяха скрити под дълъг воал, прикрепен от мъничка корона. Дамите зад нея бяха облечени в тъмносини рокли и аленочервени пелерини, на главите си носеха шапки и кадифени тюрбани, инкрустирани със скъпоценни камъни и ефирни воали.
Щом стигна до папата, Лоренцо свали златотканото си наметало и се просна в цял ръст на паважа. Изправи се на етапи, като целуна най-напред стъпалата на папата, после коленете му, докато накрая се изправи съвсем. Тебалдо на свой ред стана. Взе главата на дожа между дланите си и го целуна по двете бузи, после го прегърна.
— Добре дошъл, възлюбени сине на църквата — рече той. — Седни от дясната ми страна.
Дожът зае мястото си под радостните възгласи на тълпата.
Камбаните забиха пак и хорът продължи да пее Te Deum. Тебалдо хвана дожа за ръката и го отведе в базиликата, където от папата се очакваше да се включи в тържествената литургия в чест на Вси светии. Орфео разчиташе във всяко движение на папата смирение и строга отговорност към новите му задължения. И облеклото, и думите му съответстваха на онова, за което бяха разговаряли по време на пътешествието им. Орфео изведнъж се почувства безкрайно горд, че е част от антуража на човек като папата.
Литургията продължи почти до обяд. После Тебалдо яхна мулето си, докато Лоренцо му държеше стремето. Дожът отведе госта си до кея. Моряците, поели към Анкона, вече се бяха качили на корабите си, които в същия този момент минаваха един подир друг покрай брега.
— Бихте ли благословили нашия флот, Ваше светейшество? — помоли Лоренцо.
Папата отвърна кротко, но достатъчно силно, че Орфео да чуе думите му. За жалост, освен до него казаното достигна и до слуха на другите, които се намираха в близост до двойката.
— Ще се моля за безопасното завръщане на хората и корабите ви — рече той. — Не мога да се моля за успеха на начинание, което смятам за разбойническо. Жителите на Анкона също са мои чеда.
Лицето на Лоренцо пламна, щом Тебалдо се обърна, вдигна ръце към корабите и направи голям кръстен знак над флотилията.
Изведнъж, въпреки радостните възгласи на моряците, Орфео се почувства неловко. Щеше му се церемонията да приключи час по-скоро и вече да са тръгнали на път, ескортирани от римските рицари. После му хрумна, че човекът, организирал въоръжения ескорт, може да е имал не само церемониален интерес в изпращането на воините си чак до Венеция.