След като и последният кораб напусна пристанището, дожът поведе мулето обратно през площада, където папският трон бе преместен на място с по-добра видимост. Парадът на гилдиите и поднасянето на даровете щеше да започне скоро и както бе предрекъл Гиулиано, вероятно щеше да продължи няколко дни. Щом Тебалдо се настани, дожът прошепна нещо на един от хората си. Съобщението сигурно нямаше нищо общо с отказа на папата на кея. Въпреки това, докато гилдията на стъкларите, облечени в алено-червени роби, влизаше на площада, размахвайки тържествено знамена, бутилки и чаши, Орфео се промъкна сред тълпата и си проправи път към капитана на римската гвардия.
Нощта се оказа тъмна като в рог — идеална за кражба. През целия ден над Асизи висяха ниски черни облаци — ранен предвестник на зимните бури, които щяха да заровят планините под пелени от сняг през идните месеци.
Каменният под на спалното помещение смразяваше босите крака на Конрад, но той прие с благодарност тази несгода. Дюшемето можеше да проскърца и да го издаде въпреки зловещото хъркане на монасите. Джобът му тежеше от желязната пръчка, която бе намерил край ковашкото огнище. Имаше намерение да изкърти една-две дъски от шкафовете, после да ги върне по местата им, без да оставя следи зад себе си. Дори при това положение пак щеше да се наложи да напусне „Сакро Конвенто“. Може и никой да не забележи кражбата, но така или иначе нямаше къде да чете и дори да скрие ръкописа на Тома от Челано, след като го намери. Но пък ако успее да прикрие липсата, щеше да си осигури достатъчно време да се измъкне небрежно, посред бял ден, пъхнал откраднатия ръкопис под расото си.
Още не можеше да повярва, че е решил да извърши кражбата — нищо, че вече се измъкна от спалнята и тръгна на пръсти през главната галерия. Дали Лео и Франциск биха одобрили методите му, пък дори да знаят целта му и да го насърчават в постигането й? Вървеше плътно покрай стената, където сенките бяха най-дълбоки, като опипваше с пръсти гладките следи от длето, оставени от зидарите върху гранитните блокове. Обзе го странно чувство — все едно ръцете му обхождаха историята на ордена. Представяше си зидарите, които се потяха под заповедите на Елиас и издигаха основите, оформяха гигантските блокове, които пристигаха всеки ден от кариерите, вдигаха камъните и дървения материал високо във въздуха с огромните си лебедки. Не беше ли точно това причината, поради която искаше да разбие шкафовете — за да стигне до корените на ордена, които Бонавентура и местните магистри се опитваха да изтръгнат?
Когато тази длъжност бе заемана от Джовани от Парма, той се бе опитал да даде подслон на братята спиритуали. Онези, които искаха да се придържат към първичното правило за бедност, продължаваха да се чувстват част от ордена. Но Бонавентура гледаше по друг начин на своите монаси. Те вече нямаше да бъдат пътуващи проповедници, които просят храна или заплащат за нея, като ринат оборски тор, хранят болни и прокажени, спят в краварници, готови са да се подчинят и да приемат унижение от всекиго.
Седем години по-рано, когато генерал-министърът прогони Конрад от Асизи, се опита да оправдае все по-голямото охолство, в което тънеше орденът: „В началото братята бяха прости и неуки, започна той. Именно затова заобикнах живота на блажения Франциск и ранната история на ордена — поради факта, че приличаха на началото и развитието на църквата. Както църквата е започнала с прости рибари и постепенно се е разраствала, привличайки изтъкнати и начетени философи, така трябва да стане и с нашия орден. По този начин Бог знае, че нашият орден на братята минорити е основан не от благоразумни люде, а от самия Исус Христос.“
Монасите на Бонавентура трябваше да бъдат образовани, школувани в университет проповедници, хора, към които широката общественост да изпитва уважение и да цени. Целта е да се разсее мълвата, че орденът се е отклонил от някогашните си идеали. И в процеса на създаване на този монах от нов вид той същевременно затвори устата на своите противници. Един идеализиран орден има нужда от идеализирани членове и идеализиран образ на основателя си. Конрад предпочиташе да мисли, че тези обикновени гранитни стени представляват повече от истинската история на ордена, отколкото великолепната проза на Бонавентура.
Тъкмо се бе добрал до ъгъла преди последната отсечка, водеща към библиотеката, когато в очите му блесна лъч светлина. В този миг той видя пред себе си вратата на библиотеката толкова ясно, все едно беше ден, което означаваше, че онзи, който евентуално наблюдава, сигурно също го е видял. Откъм долината се надигна грохот, който отекна нагоре към манастира.