Той вдиша струя хладен въздух и изчака бумтежа в гърдите му да стихне. После изтича по останалите стъпала до библиотеката, преди поредната мълния да е разцепила мрака. Светкавиците биха могли да обрекат мисията му на провал, но гръмотевиците бяха добре дошли. Щом коленичи край някой шкаф, ще изчака да блесне светкавица, ще намести желязото и ще изкърти дъските под заглушителния шум на гръмотевицата.
Конрад използва спорадичните ивици светлина, за да налучка пътя до писалището си, където предния ден си бе оставил газеник — уж за да почете по-късно следобеда, когато светлината в библиотеката ставаше оскъдна. Мъдър ход, рече си, докато опипваше плота на писалището и рафта под него. Лампата я нямаше. Едва ли бе дал причина на Лодовико да заподозре плановете му. По-скоро библиотекарят е разтребвал и не е искал да рискува разлята газ да повреди някой от безценните му ръкописи. За щастие Бог, който е предвидлив, му бе осигурил друг източник на светлина.
С всяка следваща светкавица Конрад се придвижваше все по-близо до един от шкафовете, докато накрая коленичи, готов за действие. Бързо си изработи система — по време на гърмежите къртеше, при последващите светкавици се оглеждаше. Странните форми на библиотечните рафтове, камарите книги, писалищата и столовете хвърляха неочаквани сенки, съвсем различни от сенките на предметите денем. Някои като че се изместваха с всяка светкавица.
Изтрещя поредната гръмотевица — този път по-мощна и по-отблизо. Явно бурята приближаваше към града. С рязко движение на инструмента той успя да освободи долната част на дъската. Завъртя я с една ръка, другата вкара в дупката. Шкафът беше пълен с ръкописи. Издърпа един през отвора и го положи на коленете си в очакване на следващата светкавица, за да различи заглавието. Тя се оказа съвсем кратка, като му даде възможност да прочете една-едничка дума — Sociorum — и да види, че две от сенките бяха надвесени току над него.
Монахът, който го изведе навън, не каза нито дума и не свали качулката си; Конрад предположи, че високата фигура, която остана вътре, за да прибере ръкописа и да оправи шкафа, е на Лодовико. Пред библиотеката ги очакваше младеж с фенер. Светлината разкри лицето на най-младия послушник в „Сакро Конвенто“ — дете на име Убертино от Казале, дошъл в манастира едва предната седмица. Конрад и момчето се бяха засичали няколко пъти и Убертино винаги бе демонстрирал желание да подхване разговор с него; гледаше по-възрастния си събрат с благоговение, като че се прекланяше пред герой. Това забавляваше Конрад, който си припомни собственото си благоговение пред брат Лео, когато самият той бе горе-долу на възрастта на това момче. Остана поразен, че Бонавентура е замесил толкова млад човек в мръсните си дела; може би генерал-министърът иска момчето да се увери с очите си какво очаква всеки непокорен брат.
Разпозна без колебание силуета на възрастния брат Тадео, който имаше характерни увиснали рамене и гърбица. Поредната светкавица освети гънките на качулката му, тъжните воднисти очи и увисналата челюст на дългогодишната хрътка на генерал-министъра. Бонавентура вероятно е предполагал, че Конрад няма да се съпротивлява, щом е възложил залавянето му на възрастен монах и млад послушник. Пък и изобщо отшелникът не беше войнствено настроен. Беше заловен в момент, в който извършва нещо нередно, краде от библиотеката. Това бе дързък опит да се заобиколи възбраната върху ранните жития на светеца. Сега му оставаше само да се осланя на Божията воля и да приеме справедливостта на избраното за него наказание.
Свещите в кабинета на генерал-министъра потрепваха на течението от отворената врата. Смръщеният Бонавентура седеше зад писалището си, обичайно спокойното му лице бе скрито зад сънлива маска. Конрад забеляза, че тонзурата и тънките му вежди са посребрели през годините след последната им среща; около кафявите му очи се бяха надиплили бръчици. Четиринайсет години по-рано трийсет и седем годишният Бонавентура бе избран за генерал-министър на ордена. Годините не му се бяха отразили добре и Конрад знаеше, че главна роля в тревогите на генерала играят именно такива вироглави братя като него. Порази го още и странното сияние, което обгръщаше като ореол главата на Бонавентура. Накрая осъзна, че е просто светлината на факлата, отразена от лъскавия му череп.
Бонавентура се облегна на стола си и забарабани с пръсти, докато оглеждаше монасите, застанали пред писалището му. Най-сетне погледът му се проясни.