Едва ли, заключи той. Тя бе дъщеря на дребен благородник, пък и вече му бе говорила за набожността на родителите си. Но явно се е случило нещо, което е разклатило невинността от детството й.
Накрая все пак седна на стола срещу нея. Изопна гръб на твърдата облегалка и остана изправен и неподвижен. От своя страна момичето седеше свито на стола си, скръстило глезени и ръце, обърнало глава към огъня.
— Бих искал да разбера — рече накрая той. — Ще ми обясниш ли?
Амата придърпа около раменете си тъмносиния си шал. Очите й придобиха онзи отнесен поглед, който той бе видял при пътешествието им през планината, когато му разказа за убийството на семейството си.
— Един следобед си играех сама в плевнята с котило новородени котенца — беше около два месеца преди нападението. Същото лято тялото ми бе започнало да се променя и май вече мисълта за бебета беше започнала да се загнездва в главата ми. Предния ден бях видяла от кулата на имението ни най-красивото момче на света — точно докато търговецът на вълна и баща ми се караха. Завладяна от спомена за него, докато си играех с котенцата, прекарах почти цялата сутрин в блянове за това как се омъжвам, как си имаме деца и аз ги кърмя от гърдите си — е, от гърдите, които един ден щях да имам, — както котенцата сучеха от своята майка.
По едно време чух към плевнята да приближава конски тропот откъм двора. Татковият чичо Бонифацио от Тоди ни бе дошъл на гости. Не се бе отбивал в Колдимецо почти две години и когато слезе от коня си, ме изгледа някак особено, сякаш ме виждаше за първи път. Попита ме какво правя и аз му разказах, като споделих и глупавите си фантазии. Той ме огледа от главата до петите много сериозно и ме попита дали вече съм започнала да кървя. Не бях. После се поинтересува дали съм още девствена. „Да“, казах аз. Сигурно съм се изчервила ужасно, понеже въпросите му ме смутиха. „Какъв голям късмет!“, възкликна той. И ми обясни, че ако девойка даде девствеността си на духовник като него, тя си гарантира щастлив брак и цял куп здрави дечица.
Конрад, разбрал накъде отива разказът й, усети как кожата му настръхва.
— Чичото на баща ти е бил свещеник?
— И все още е. Епископът на Тоди.
— Епископът! — Поклати глава, като се опитваше да преглътне нарастващото си отвращение от чутото. — И ти повярва на глупостите му.
— Бях на дванайсет, Конрад! Нямах никаква представа. На тази възраст ти не би ли повярвал на всичко, което чуеш от устата на епископ?
Отшелникът кимна.
— Да, разбира се, че бих повярвал. Моля те, продължавай.
— Както и да е, той продължи да ми говори така, каза ми какво симпатично малко момиченце съм, докато в същото време си разседлаваше коня и го връзваше на място. А очите му… спомням си безумния блясък в погледа му. Когато приключи с коня си, бузите му бяха станали аленочервени. „Ела с мен“, каза ми, при това с тон, на който едно дете по никакъв начин не би могло да откаже. Хвана ме за ръката и ме поведе към задната част на плевнята, при сеното.
Обеща, че няма да ме боли, Конрад. Но ме боля ужасно, толкова силно, че чак крещях от болка. Баща ми сигурно е бил наблизо, на път да посрещне госта. Когато влетя вътре да види какво става, Бонифацио отскочи от мен, огромният му уродлив член продължаваше да се подава от расото му. Посочи ме с пръст. „Това дете е обладано от Сатаната“, така рече. „Виж сам, съблазни ме, без да се посвени от свещеническите ми одежди.“ Започна да дере расото си, докато го разкъса, захвърли кепето си в сламата и го стъпка. Взе да дращи лицето си, докато по бузите му не покапаха капки кръв.
Аз плачех и бях толкова уплашена, и ме болеше ужасно, а дрехата ми бе цялата в кръв. А чичо Бонифацио обезумяваше все повече и повече с всеки изминал миг. Вдигнах глава към татко, но той отвърна поглед. „Успокой се, чичо“, само това каза. „Тя няма да го направи никога повече, пък дори ако трябва да прогоня демона с бой от нея.“
Измъкна колана си и без да каже нито дума, ме сграбчи за китката и ме просна по корем на сеното. Започна да ме бие, като остави такива следи по гърба и краката ми, че дни след това не можех да седна, а през цялото време чичо ми го насъскваше и крещеше на злия дух да излезе от мен.
Амата зарови челото си в шепа. Сълзите потекоха по бузите й, но тя не направи опит да ги избърше. В зловещата тишина Конрад за пръв път забеляза, че през комина се процеждат дъждовни капки, сякаш ангелски сълзи.
Когато продължи разказа си, гласът й трепереше.