Конрад хвърли и последните съчки в огъня. Свали си наметката и покри с нея спящата фигура, после излезе на пръсти от стаята. Мишките се разбягаха към ъглите, за да му сторят път.
Студеният въздух го блъсна в ушите и бузите. Той се сви край стената близо до вратата, обвил коленете си с ръце, и впери очи в безоблачното ледено небе.
Какво ми причини, Лео? Знаеш, че нямам опит с жените. Беше още юноша, когато се раздели със семейството на Розана, и оттогава почти не бе общувал с жени. През онова тяхно последно лято заедно дори тя, усмихната загадъчно или втренчена в него с тъмните си очи, караше пулса му да се ускорява, а в гърдите му да забушува буря. С годините се научи да приема острата болка, която изпита при раздялата им, като спасителна Божия благословия. Дори не успя да си вземе сбогом както подобава. В деня, когато бащата на Розана го прогони като мръсно коте в манастира в Офида, майка й каза, че момичето не се чувствало добре и не можело да дойде на закуска.
Вниманието му привлече блесналият поглед на едногодишна кошута, приближила на няколко крачки от колибата. Беше я нарекъл Киара заради лекотата и изяществото на движенията й. Конрад се усмихна за пръв път, откакто получи бележката на Лео, доволен, че поне нещо в неговия свят се е запазило непроменено.
Протегна ръка и животното го доближи. Почеса гъстата козина по врата му — всеки ден я проверяваше за кърлежи, — после нежно я отблъсна. Ето това беше подходяща женска компания за един отшелник. Дано Бог ми спести компанията на други жени, помоли се той и се опита да поспи още малко.
Конрад обикновено посрещаше зората — времето, когато се потапяше в чистия студен въздух и прибавяше утринната си молитва към веселата врява на събудилите се врабчета и песента на гургулиците. Днес обаче, щом светлината на деня пропълзя между върховете на дърветата, в главата му продължаваха да се блъскат мисли за жени.
Ако Фабиано е момиче, разсъждаваше той, това би обяснило фриволните й въпроси. Но как е възможно Лео да твърди, че отшелникът ще има нужда от помощта на тази бърборана?
Припомни си любовта и почитта на Лео към света Клара. Основателката на женския просешки орден прояви несломима сила, като след смъртта на свети Франциск остана по-ревностна последователка на принципите на бедността от всички монаси от мъжки пол. Болна и изтерзана от поста и строгия режим, тя живя още трийсет години, докато Негово светейшество папата най-сетне одобри строгия правилник, който тя искаше да въведе сред монахините от своя орден. Лео коленичи край сламеника й в „Сан Дамиано“ два дни след получаването на папското одобрение и наскърбен видя как тя целуна документа и душата й най-сетне намери покой. Но между този блуждаещ огън — дребосъка Фабиано и блажената Клара нямаше нищо общо освен пола.
Лео бе казал добри думи и за още една жена — заможната вдовица, давала утеха на свети Франциск на смъртния му одър. После, с течение на годините, тази жена бе помагала и на Лео — даде му пари за ново расо, след като неговото съвсем се прокъса, а в годините на изгнаничеството му дори го приюти при себе си. Дона Джакома от… от еди-къде си — май беше някакъв район на родния й Рим.
Конрад потърка изтръпналите си от студа бузи и се замисли и над друга възможност. Дона Джакома, благодеделката на Лео, със сигурност би могла да му осигури висококачествени материали за писане и с радост би го сторила — ако, разбира се, е още жива. Би трябвало да е горе-долу на възрастта на Лео, макар че когато свети Франциск се запознал с нея, тя вече била овдовяла. И ако наистина тя с източникът на пергамента за писмото, цялата тази каша би се поизбистрила.
Конрад чу как послушникът, ако беше послушник… или послушница, се размърда в сламата. Наведе глава и се престори на заспал, а Фабиано изхвърча през вратата и се отправи към горичката. Отшелникът се изкуши да вдигне очи в същата посока, за да провери дали гостът му ще остане прав или ще клекне, но благоприличието му го възпря.
Идеята обаче го подтикна да поразсъждава и над друга евентуална възможност, макар да не изгаряше от желание да следва този ред на мисли. Като повечето семинаристи, и той бе чел „De Contemptu Mundi“ от папа Инокентий. И до днес помнеше онзи пасаж, в който великият първосвещеник споделя погнусата си от менструалната кръв: При допира си до нея зърното не узрява, храстите изсъхват, тревата повяхва, дърветата губят плодовете си; а ако кучетата хапнат от тези плодове, обзема ги бяс. Ако Фабиано бе момиче, при това вече влязло в пубертета, и ако по някаква щастлива случайност месечният й цикъл се падаше точно сега, единственото, което Конрад трябваше да направи, бе по-късно да огледа мястото.