— Най-страшното от всичко беше, че след тази случка татко не искаше нито да ми говори, нито да ме погледне, а мама се боеше да ме утешава заради него. И това мълчаливо мъчение продължи до деня на тяхната смърт. Нападателите го убиха, преди стената на яростта му, издигната помежду ни, да бъде срината. Така и не дочаках да получа извинение от човека, когото обичах най-много от всичко на този свят.
— Било го е срам да те погледне, Амата. Знаел е, че не е бил прав. Наказал е теб, понеже не е могъл да набие онзи свой лицемерен чичо. Някога Тацит е казал, че в човешката природа е да мразим онзи, когото сме наранили. — Изрече това с дрезгав, плътен глас, от който сам той се сепна. — Никой ли не застана на твоя страна?
— Единствено братовчедка ми Вана, но малко след случилото се тя замина за Тоди. Предстоеше й да се омъжи за сир Якопо. Щеше да ги венчае епископ Бонифацио, кой друг. През онези седмици тя бе единственият ми приятел — тя и брат ми. Фабиано знаеше, че съм получила наказание, защото съм извършила нещо лошо. Не знаеше точно какво, но го болеше да ме гледа толкова тъжна.
— Ами когато те отвлякоха убийците? Как се държаха с теб в Рока?
Амата изтри очите си с ръкав.
— Стараех се никога да не оставам насаме с мъже, но не винаги успявах. Накрая откраднах един нож от кухнята — онзи, който носех при пътешествието си с теб. Заклех се, че един ден ще убия Симоне дела Рока и синовете му — или ще се самоубия.
— Симоне дела Рока Паида, закрилникът на града?
— Да, именно там ме държаха в плен, в неговата гротескна крепост. Симоне въртеше меча, с който уби баща ми; синът му Калисто уби мама. Всъщност веднъж се опитах да намушкам Калисто. Причака ме в деня преди двете с господарката ми да заминем за „Сан Дамиано“ — предполагам, е видял последния си шанс да ме обезчести. Успях само да го порежа, но поне достатъчно дълбоко, че да има нужда от медицинска помощ. Избягахме, преди да се оправи. Иначе, убедена съм, щеше да ме убие.
За пореден път потъна в мълчание. Когато заговори наново, гласът й беше укрепнал.
— Заклех се, че никой мъж няма да ме има, без аз да го пожелая. Мечтата ми за майчинство сигурно не е напълно угаснала, макар че вече наближавам седемнайсет и скоро ще прехвърля възрастта за женене. — Загледа се в огъня, в трептящите хаотично пламъци. — Докато пътувахме, малко се поразлудувах, Конрад. Още ме свива сърцето, като си помисля, че Енрико заплати такава цена за лудостта ми. Толкова ми се искаше да изживея истинска радост от любовта — поне веднъж.
Вдигна глава към отшелника.
— Ако ще се почувстваш по-добре, след като го чуеш — било то като свещеник, или, надявам се, като мой приятел, нека ти кажа следното: дадох клетва пред нашия Бог и пред благословената Му майка, че никога повече няма да гледам несериозно на любовта.
В очите й нямаше игриво пламъче, макар да се опита да се усмихне.
— Е, сега стана ли ти по-лесно да ме разбереш? — попита накрая.
За пръв път, откак научи за венчавката на Розана, Конрад съжали, че носи монашеско расо. В този момент единственото, което му се искаше, беше да се превърне в обикновен мирянин, отърсил се от игото на безбрачието, да приласкае в обятията си тази очарователна жена дете, да й поиска прошката и да й даде извинението, което тя така и не бе получила от баща си, да изрече клетвата за вечна любов, която Енрико не успя да й даде; да коленичи пред нея и да я моли за прошка, да настоява тя да го приеме при себе си.
Но знаеше, че това е непостижим блян. Обетите, които бе дал, бяха напълно истински — не по-малко от захабеното му расо. Стана от мястото си и нежно я потупа по рамото.
— Толкова съжалявам, Амата. Кълна се, че ще се моля всеки ден Бог да изцери нараненото ти тяло и душа. А сега отивам в параклиса на дона Джакома, за да изпълня обещанието си. Ако желаеш, си добре дошла да се помолиш заедно с мен.
С дигата на молитвата, поставена помежду им, той се надяваше никога повече да не му се наложи да се изправи пред лицето на точно тази своя фантазия.
XXII
Дъждовната вода се стичаше по покривите, изпълваше водоскоците и площадите на Венеция и се вливаше в каналите — рядко пълноводие в делтата на река По. Парадът на гилдиите бе отложен с два дни. Орфео не го свърташе на едно място и кръстосваше града от Риалто, където търговците се терзаеха и се молеха за безопасното завръщане на товарите им, до пазара, където навъсени продавачи бяха покрили стоките си с платнища, а купувачите бяха единствената дефицитна стока. Търговията не вървеше дори на пазара за роби езичници и за „малките душици“ — християнски деца от Леванта, чиито родители ги бяха продали в робство. Само в еврейския квартал и в закритите занаятчийски работилници цареше оживление. Тук работата никога не спираше. Занаятчиите продължаваха да произвеждат всичко — от карти за игра, през мозайки и порцелан, до оръжия и стъклени изделия. Гравьори и декоратори украсяваха дървени ракли, ловджийски рогове от слонова кост, ефеси, кожени колани, златна и сребърна бижутерия.