— Cavolo! — пророни отегченият Орфео, докато наблюдаваше усърдните работници. Почти изпита съжаление, че не е тръгнал с Гиулиано и останалите. Така поне би правил нещо. На третата сутрин след Вси светии, крачейки под проливния дъжд, той се върна в двореца на дожите след нощ, прекарана при Сесилия, като се чудеше как най-добре да си запълни времето до обяд. Разтвори пелерината над главата си, като си припомни как жената бе разстлала косите си около лицето му, докато го възсядаше в сумрака преди зазоряване, и как червените й къдрици образуваха преграда между него и останалия свят, зад която двамата можеха да се гледат необезпокоявани. Какво дълбоко разбиране прозираше в тези неостаряващи сиви очи, в загадъчната усмивка, в която нямаше нито укор, нито оценка, нито вина; жената, която го приемаше просто като Орфео гребеца, неин стар приятел — ни повече, ни по-малко.
Сесилия познаваше всички в нейното кътче от Венеция, бе наясно с интимните тайни на всеки мъж, жена и дете, със скритите източници, които подхранваха техните действия. Понякога природната й мъдрост я правеше да изглежда на хиляда години — земен дух от типа на всезнаещите зверове, дух от отвъдния свят, като някоя древна магьосница. Тя не се страхуваше нито от времето, нито от събитията. Беше способна да върши всякаква мъжка работа, да вдигне и най-тежкото буре с вино, като при това го понесе с уверената крачка на здраво и силно добиче.
За своя изненада Орфео установи, че за нея той е дори по-удивителен, отколкото е тя за него, вероятно поради бляновете му за пътешествия и големи успехи или преразказаните от устата му истории за Изтока. Тя се държеше с него така, все едно е надарен със свръхестествени възможности, и с търпение приемаше пристиганията и заминаванията му, макар и двамата да знаеха, че един ден той ще си замине и този път ще бъде завинаги.
Щом стигна двореца, му хрумна фриволна мисъл. Трябваше да предложи Сесилия за личен съветник на папата, за да прибави тя своята природна мъдрост към дълбоката духовност на Тебалдо. Но не. Това е невъзможно. Да се постави толкова изкусителен плод на масата на бъдещия реформатор на духовенството, несъмнено би било катастрофално. Пикантността може да изгуби не само аромата си. Все още широко усмихнат, той поздрави римския рицар, застанал на сушина под една колона край входа. По предложение на Орфео рицарската гвардия вече охраняваше папата денонощно.
— Как е Негово светейшество? — попита той. — Спа ли добре в леглото на дожа?
— Не. Доста неспокойно, signore, una notte bianca, доколкото разбрах. На няколко пъти го будили кошмари. Още е в покоите си, закусва. Заръча, като се приберете от града, веднага да му се обадите в спалнята.
— Станало ли е нещо?
Стражът сви рамене.
— Предавам ви съобщението, както го чух. Вече знаете това, което знам и аз.
— Да се надяваме, че най-сетне е решил да тръгваме. Не ми харесва развитието на нещата тук.
Орфео закрачи през просторното фоайе и изкачи стълбището, като вземаше по две мраморни стъпала наведнъж. Щом го познаха, мъжете, застанали от двете страни на вратата на спалнята, се отдръпнаха.
— Ваше светейшество — рече той и като прекоси стаята, коленичи край леглото и изчака Тебалдо да го благослови с ръка.
— Buon giorno, Орфео. — От камарата възглавници, натрупани около него, папата махна с парче пушена змиорка в ръка. — Не толкова официално. Изправи се.
Орфео стана и зачака мълчаливо.
— Закусвал ли си?
— Няма нужда, Ваше светейшество. — Ако въпросът му бе зададен от приятеля му моряк Гиулиано, отговорът на Орфео би бил по-изчерпателен, но човек не може да седне да яде belli ulchi и други земни сладости с един папа.
— Е, все пак опитай змиорката. Твърде възхитителна е, за да си я ям сам.
Орфео бръкна в паничката на папата. По примера на Тебалдо гризна изискано от тлъстото месо с предните си зъби.
— Снощи сънувах ужасен кошмар. Каретата ми затъна в гигантски преспи. Ти беше най-отпред, яхнал някакво добиче, и крещеше на чичо си да ни спаси. Изведнъж животното започна да мучи и да врещи и откъм планината зад нас изскочи глутница вълци, едри като коне. Добичетата дърпаха с все сили, но в паниката си се отклониха от пътя и пропаднаха в бездна. Усетих как каруцата литва във въздуха.