— И после?
— После се събудих. Един от стражите твърди, че съм крещял на сън. — Пак поднесе паничката към Орфео. — Аз съм от Пиаченца. Умея да разчитам знаците на времето в долината на По. Но ти си израсъл в Апенините. Сънят ми пророчески ли е? Как се променя дъждът в планинските проходи?
— Възможно е да вали сняг, Ваше светейшество, макар че това е едва първата по-сериозна буря за тази зима. В най-добрия случай дъждът ще разкаля най-прашните участъци на пътя и ще ги превърне в блато. Но старият римски път е почти изцяло павиран. — Замълча, след малко попита: — Чувствате ли се задължен да изтърпите цялото гостоприемство на дожа? — Знаеше, че задаването на този въпрос не е особено целесъобразно, но търпението му вече бе стигнало пределите си.
Папата не отвърна веднага. Може би неопитността му на новия пост го изпълваше с колебания относно обхвата на задълженията му и рамките на протокола. Орфео отиде до прозореца и вдигна кепенците. Вятърът — влажен, студен и освежителен, го блъсна в лицето. Той напрегна взор да погледне отвъд пристанището. Заслони очите си с длани, за да не му пръска директно в тях.
— Sangue di Cristo! — изруга на глас.
Към пристанището едва креташе самотен боен кораб без мачта и бойница, задвижван от весла. В далечината се чернееха още две точици, които се приближаваха по същия начин.
Скочи към леглото и грабна подноса от скута на Тебалдо.
— Ставайте, Ваше светейшество — извика той. — Приготвяйте се за път възможно най-бързо. Ще кажа на хората ви да съберат багажа и незабавно да оседлаят конете.
Гордият флот, който венецианците бяха изпратили към Анкона с толкова почести, флотът, който Тебалдо публично отказа да благослови за успех, бе потопен в бурното Адриатическо море.
Дона Джакома бе възхитена от промяната в Амата след разговора й с брат Конрад. Момичето сякаш се беше източило, вървеше с изправена глава, а от плещите й сякаш бе паднала огромна тежест. Старицата благодари на отшелника, че изслуша Амата, но той не смяташе, че има нещо общо с промяната у нея. Радостта от срещата със стария й приятел беше очевидна и дона Джакома се надяваше Конрад да изпитва същото, макар той да прекарваше часове наред в параклиса, без да прави видими усилия да се види с Амата. Както винаги, той криеше чувствата си под мъжки стоицизъм, за разлика от Пио, който следеше младата жена при всяка възможност и страдаше от най-очебийни любовни терзания. Пажът разсмиваше Амата и дори веднъж, докато играеха на крави и бикове, тя несъзнателно го нарече „Фабиано“ — с името на родния си по-малък брат. Колко ли щастливо детство е имала, рече си благородницата. Дона Джакома се молеше Богу момичето, благодарение на нейните усилия, отново да се почувства у дома.
Голяма част от веселостта на дона Джакома се дължеше на факта, че наблюдава нещо, което тя наричаше „тайната привързаност на брат Конрад“ и опитите му да я преодолее. Поради затрудненото положение, в което той се намираше, Джакома знаеше, че той ще се препъне в следващата задача, приготвена за него. Остави му няколко дни, докато свикне с ритъма на живот в къщата, а през това време тя се постара да събере нужните факти и аргументи, започвайки с таен сборник жития на светци, подарък от съпруга й още в първите години на брака им. Знаеше точно къде се намира книгата, макар да не я беше отваряла близо шейсет години. Лежеше увита в дантеления й сватбен воал в дъното на раклата, която бе донесла от дома на родителите си. На четвъртия ден от завръщането на Конрад, докато мъжете от прислугата се заемаха със задълженията си след вечеря, а жените сядаха около масата, тя заварди отшелника във фоайето, като изкуцука иззад една колона и пресече пътя му към параклиса.
— Аматина иска да чете и да пише — рече тя. Бе започнала да се обръща към момичето с умалително име.
Той се изкикоти.
— Нима? Надявам се, си й обяснила, че това са занимания, неподходящи за жени.
— Нищо подобно. — Изгледа го вледеняващо. — Ти единствен в този дом притежаваш нужните познания, за да я научиш.
Конрад поклати глава.
— Макар да знам, че момичето има чевръст ум, не бих искал да съм виновникът за въвеждането й в гордостта на душата — което обикновено се получава, когато една жена надхвърли обсега на възможностите си. Както се казва в поговорката, non fare il passo piu lungo della gamba. Не надскачай сянката си.
Тя не обърна внимание на обясненията му.
— Ела с мен, брате — рече. Поведе го през плувналия във вода двор. Най-сетне дъждът беше спрял, но от балкона продължаваше да капе. В малка стаичка, в която се влизаше само отвън, имаше маса и два най-прости стола.
— Прочети това — рече му и отвори една от книгите на страница, отбелязана с червена панделка. — Житието на светия отшелник свети Джироламо.