Дона Джакома за пореден път успя да го изненада.
— Нямам наследници — продължи тя. — Останаха само мъжете от семейството на съпруга ми, които не съм виждала от десетилетия. Симоне дела Рока лиши Аматина от рожденото й право и от подобаващо възпитание, както и от възможностите й да се омъжи добре. Когато ми дойде редът, тя ще получи къщата ми и всичко в нея като своя зестра — ако иска. Жена с нейния ум, чар и съдба би следвало да е достойна партия за всеки почтен християнин — тоест за всеки, който не е обвързан с обет за целомъдрие.
Макар рядко да говореше със злоба, този път дона Джакома не успя да се въздържи. Конрад бе продължил да се държи презрително към момичето и заслужаваше известно отрезвяване. Тя видя, че заявлението й не се прие добре от него и осъзна, че отново е подпалила конфликта в главата му. Джакома си бе създала някаква своя фантазия, според която двамата млади биха могли да се съберат или поне да признаят открито чувствата си един към друг. Конрад можеше да направи това, без да нарушава обетите си. А тя бе убедена, че той никога няма да изневери на ордена, независимо от лошото отношение на събратята му към него. Ако Конрад притежаваше някакви качества на герой, то те се изразяваха в неговото упорство и постоянство. Спомни си брат Лео и как пътищата им се бяха пресичали през последните петдесет и пет години от живота му. Може би Конрад и Аматина щяха да успеят ако не друго, то поне да повторят този модел, който бе носил толкова удовлетворение на Джакома с течение на времето.
За да смени темата, дона Джакома подбутна с бастуна си книгите към отшелника.
— Докато ги прегледаш, аз ще поговоря с Аматина. — След малко додаде: — Как да ти кажа, тя е готова на всичко, за да ти се хареса. — Сега, след като мисията й бе изпълнена, благородницата си позволи усмивка. — И, брате, моля те, не й казвай за този наш разговор, Тя си е внушила, че едва ли не съм я откупила от „Сан Дамиано“. Още не знае за плановете ми за бъдещето й.
Амата се измъкна през предната врата на дона Джакома, осветена от студените, искрящи звезди на скорпиона — същото съзвездие, белязало и часа на рождението й… преди колко време? Бурята най-сетне се бе оттеглила към планините, оставяйки само тънка пелена от облаци на изток. Вятърът виеше по стълбището пред къщата на дона Джакома и се мяташе във всички посоки по тясната алея. Направо я смрази въпреки дебелата й пелерина.
Огледа се и в двете посоки по алеята. Както и очакваше, в единия край различи силует с качулка. Монахът, който охраняваше другия край, се бе скрил по-успешно в сенките и се пазеше по-добре от вятъра, но тя бе сигурна, че той също е на поста си. Вдигна кошницата и я закрепи на главата си, като изви гръб в елегантната, изправена стойка на прислужница. Тръгна надолу по стълбите с намерението да стигне до югоизточната порта на града точно при отварянето й.
Вятърът можеше да й създаде проблем. Нямаше да може да спре на завоя на стълбите, за да се вслуша за следящи я стъпки. Е, нека се опитат да я настигнат. Прие с отворени обятия предизвикателството да им избяга, точно както с течение на времето се бе научила да избягва похитителите си в лабиринтите на Рока.
Остана разочарована, когато Джакомина й каза, че Конрад се е пазарил за помощта й. Нима той не знае, че тя с радост би отишла да донесе ръкописите, без да иска нищо в замяна? Нима не й каза, че са свързани в това начинание — още тогава, когато завърза шнуровете на расата им, докато прекосяваха сипея? Конрад я объркваше. В някои моменти й се струваше, че й е най-близкият приятел; друг път сякаш бе напълно отчужден и хладен. Когато му разказа как Бонифацио я изнасили като малка, имаше чувството, че е застанала гола пред него. Той сякаш разбра болката й, но от тогава я избягваше. Може би имаше чувството, че е чул твърде много. Или пък е бил погълнат от тази работа с ръкописите. Тя се надяваше, както й каза Джакомина, че той просто е не по-малко объркан от самата нея, що се отнася до чувствата му спрямо Амата и как да ги показва.
Щом стигна до края на „Виа Сан Паоло“, Амата зави на североизток и ускори крачка, докато стигна до катедралата „Сан Руфино“. Скри се зад една от колоните на галерията, откъдето можеше да огледа добре улицата зад себе си, и остави кошницата на земята.
Площадът бе неравномерно осветен. Над Монте Себастиано проблясваха бледите лъчи на слънцето, задушавани от пелена облаци. Амата забеляза един монах да пресича площада от посоката, откъдето идваше тя. Мъжът продължи покрай катедралата в посока североизток. Жената се усмихна широко и вдигна кошницата си. Беше прекалено лесно. Влезе в църквата, прекоси припряно нефа и излезе през една вратичка в трансепта. Озова се на алея, която се виеше в обратната посока към южната порта на града и пътя към „Сан Дамиано“.