Амата подозираше, че някои от по-младите мъже остават впечатлени по други причини, макар да не правеше нищо, за да ги насърчава. Конрад явно също си го беше помислил, имайки предвид изражението му, когато минаваше през дневната и я заварваше да чете с някой от тези странници.
Почти изцяло лишен от лукавство, Конрад й напомняше за дадения от нея наскоро личен обет. Когато монахът се случеше в подобно настроение, ежедневните им четения в края на уроците бяха не от Псалмите, а от Еклесиаст: „И намерих, че по-горчиво от смъртта е жената, защото тя е мрежа, сърцето й — примка, ръцете й — окови, добрият пред Бога ще се спаси от нея, а грешникът ще бъде уловен от нея.“24
Веднъж той прекъсна урока им, за да й каже направо, че един от монасите, на име брат Федерико, е удължил визитата си само заради нейната компания. Същия ден й цитира един поет с непроизносимо име: „Можеш ли да кажеш или да разбереш какво е жената? Лъщяща кал, уханна роза, сладка отрова, която непрекъснато се накланя към онова, което й е забранено.“25
Ако наистина бе проявила някакъв интерес към Федерико, тази забележка от страна на Конрад вероятно би я обидила. Сега обаче усети, че й е трудно да запази сериозността си пред суровото му възмущение. Колкото повече я упрекваше, толкова повече загриженост усещаше тя зад грубите му слова. Беше му далеч по-лесно да я сравни с „лъщяща кал“ и да нарече монах като Федерико un cane in chiesa, куче в църквата, отколкото да каже „тревожа се и съм загрижен за теб“, но тя никога не пропускаше да долови чувството зад упрека му.
— Имам план как да те предпазя от такива безпринципни братя — рече един ден той и изпрати един слуга да извика дона Джакома.
Щом благородницата дойде при тях, Конрад предложи Амата да прекарва следобедите, като затвърждава наученото с малкия Пио.
— Така не само Пио ще се учи от Амата, но и повторението ще освежи собствената й памет.
Пио бе повече от доволен, когато дона Джакома се съгласи, понеже новият ангажимент щеше да му осигури още една причина да се навърта около Амата. Разстроеният брат Федерико се изнесе от къщата, Конрад изглеждаше доволен, а Амата също нямаше нищо против. Уроците с момчето бяха повече като игра, понеже той намираше книгата й с предписания за доста глупава. Тя четеше:
„Ако получите порив да се оригнете, направете го възможно най-тихо, като винаги извръщате лице. Ако плюете или кашляте, не бива да гълтате онова, което вече се е отделило в гърлото ви, а го изплюйте на земята или в кърпичката си.“
Пио отвръщаше, като се оригваше насила, извръщайки глава с подчертан жест, или се изхрачваше, след което, стиснал устни, я молеше да му даде на заем кърпичката си. Уроците по писане на восъчната плочка обикновено преминаваха в игра на крави и бикове или на дама, като чертаеха квадратчетата върху восъка, а за пулове използваха въглени от камината.
Конрад не говореше много за напредъка в собствената си работа. Амата знаеше само, че той чете житието, написано от Тома от Челано. В началото й се стори удивен от описанието за младежките години на свети Франциск, дадено от автора. Монахът твърдеше, че версията на Бонавентура казвала по заобиколен начин, че като млад основателят е бил „привлечен от светското“. „Колко силна е Божията милост“, додаде Конрад. „Само Неговото могъщество е способно да сътвори светец след такова начало. Бонавентура омаловажава Божията милост и сила, като отдава цялата заслуга на величието на духовния прелом на Франциск.“
Амата си спомняше достатъчно и бе чула достатъчно, за да разбере, че истинската цел на подробното запознаване на Конрад с житието на Тома е свързана със слепота или слепец. Явно вече доста дълго той не откриваше онова, което търси. Един декемврийски следобед това обаче като че ли се промени.
Конрад влезе в дневната, където Амата и дона Джакома разговаряха над ръкоделието си.
— In illo tempore — мърмореше си той под носа. — По онова време. — Погледна към тях, но сякаш изобщо не ги забеляза. — Защо все пак е толкова важно. In illo tempore. — Прекоси цялото помещение, сключил длани на гърба си, мина покрай стената и се върна обратно покрай тях, после излезе, без изобщо да ги погледне. Двете жени се спогледаха и избухнаха в смях.
XXIV
До първата седмица на декември зимата в Асизи бе във вихъра си. Свистенето на вятъра през покритите прозорци на стаята, където Конрад четеше, се превърна в непрестанен вой, сякаш всички духове на небето и земята се бяха обединили в прискърбен хор. Планината Субасио и околните хълмове отдъхваха в неспокоен сън. През полупрозрачния плат на прозорците проникваше само унила светлина — дори по обяд. Принуден да чете на оскъдната светлина, която му осигуряваше огнището, или на свещта, Конрад напредваше бавно. Свирепи талази връщаха дима обратно в комина и го задавяха със сладко-горчивия мирис на хвойнови клони, които една селянка докарваше с мулето си всяка сутрин. Винаги можеше да занесе ръкописа си в по-светлата дневна, където учеха Амата и Пио — там прозорците бяха по-големи и коминът дърпаше добре, — но многото непознати, които минаваха през къщата, и необходимостта да работи тайно го правеха подозрителен. Веднъж брат Федерико си позволи да нахълта в стаята на Конрад, докато той работеше. Конрад направи всичко възможно да го заблуди с версията за новата книга на Тома от Аквино „Сума на теологията“, която беше чел наскоро в „Сакро Конвенто“, докато междувременно, без да спира да говори, успя да затвори ръкописа на Челано зад гърба си. Всеки пътуващ учен би бил заинтригуван — съвсем разбираемо — да попадне на подобни книги в дома на мирянка, било то с благороден произход или не. А забранените ръкописи определено представляваха изключителен интерес. Така че Конрад продължи да работи в самота, с възпалени очи, въпреки лютивия дим и лошата светлина. Познаваше сюжета на житието от Челано от разговорите си с Лео. След смъртта на свети Франциск орденът решава да възложи задачата за написването на агиографията на секретаря на светеца. Лео е най-близкият човек на Франциск, пък и простичкият му, четивен стил подхожда съвършено на суровия живот на неговия учител. Но вместо това Елиас и кардинал Уголино избират брат Тома от Челано, въпреки че монахът не познава лично Франциск и че по-голямата част от религиозната му кариера е преминала в Германия. Тома бил написал великолепен химн за смъртта и възмездието, Dies Irae, с което доказал, че има изящен език. Но като човек, който не познава лично светеца, той трябвало да се опира на информацията, давана му от първия човек в ордена, а именно брат Елиас. И, разбира се, Елиас изиграл важна роля в процеса на работа на Тома — дотолкова, че след като генерал-министърът изпаднал в немилост и бил прогонен, неговият приемник, брат Кресцентиус, поръчал на Тома да напише второ житие, в което Елиас не се споменава нито веднъж. За да помогне на Тома с втората книга, Кресцентиус моли всички братя, които са познавали Франциск, да запишат спомените си. Именно така се ражда Житието от тримата другари.