Дж. Д. Селинджър
Франи
Въпреки ослепителното слънце, съботният предобед пак беше студен — време за палто, не за сако, както бе през цялата седмица, и всеки се надяваше, че ще се задържи така до края й за решителния мач в Йейлския университет. Двадесетина студенти чакаха на гарата своите момичета с влака за 10:52 часа, но само пет-шест от тях бяха останали на открития студен перон. Другите стояха в силно затоплената чакалня гологлави, на димящи групички по двама-трима и разговаряха с такъв безпрекословен догматичен тон, сякаш в момента всеки от тях разрешаваше веднъж завинаги един от ония ужасно спорни въпроси, в които от векове насам целият външен, неакадемичен свят внасяше нарочно или случайно невероятно объркване.
Лейн Каутъл в непромокаемия си шлифер, който явно беше с вълнена подплата, стоеше на открития перон заедно с още няколко момчета. По-точно хем беше с тях, хем не беше. От десетина минути бе изоставял приказливата им компания и стоеше, облегнат на будката за безплатни брошури „Християнска наука“, пъхнал дълбоко в джобовете на палтото си ръце без ръкавици. Кафявият му кашмирен шал се бе измъкнал от яката и почти не го предпазваше от студа. Лейн разсеяно понечи да оправи шала, но размисли и вместо това бръкна под шлифера и извади от вътрешния джоб на сакото си едно писмо. Зачете го веднага с полуотворена уста.
Писмото бе написано — по-точно напечатано на машина — на бледосиня хартия. Изглеждаше смачкано и овехтяло, сякаш бе извадено от плика и препрочитано много пъти:
Четвъртък, струва ми се
Скъпи Лейн,
Нямам представа дали ще разбереш нещо, защото тази вечер в общежитието, е невероятно шумно, едва чувам собствените си мисли. Тъй че ако има грешки, бъди така добър да не ги забелязваш. Между другото по твой съвет започнах по-често да надничам в речника и ако стилът ми е станал много книжен, ти си виновен. Както и да е, току-що получих прекрасното ти писмо и те обичам ужасно много, безумно и т.н. и едва ще дочакам събота. Жалко само, че няма да можеш да ме настаниш в Крофт Хаус, но всъщност ми е все едно къде ще бъда, стига само да е топло, да няма смахнати и да мога да те виждам от време на време, тоест през цялото време. Аз съм съвсем така, тоест откачам. Обожавам писмото ти, особено онази част за Елиът. А на мен вече всички поети с изключение на Сафо започнаха да ми втръсват. Чета я като смахната, само че без глупави намеци, ако обичаш. Може дори курсовата ми работа да е върху нея, ако реша да взема страхотна диплома и ако ми позволи оня кретен, дето ми го определиха за консултант. „Умира крехкият Адонис, Ситерия, какво да сторим? В гърдите бийте се, девици, разкъсвайте одеждите от мъка.“ Нали е прекрасно? И тя наистина го прави? А ти обичаш ли ме? Нито веднъж не си ми го казал в ужасното си писмо. Много мразя, като се правиш на отчайващо супермъжествен и железен (с „я“ ли?). По-точно, не че мразя, но просто физически са ми противни „силните и сурови мъже“. Разбира се, не че ти не си силен, аз не за това, сам разбираш. Толкова е шумно тук, че не чувам собствените си мисли. С една дума — обичам те и щом открия марка в тази лудница, ще ти изпратя писмото „бързо и препоръчано“, за да го получиш по-скоро. Обичам те, обичам те, обичам те. А знаеш ли, че за единайсет месеца сме танцували само два пъти? Без да се смята оная вечер във „Вангард“, когато се беше натряскал. Сигурно ужасно ще се стеснявам. А между другото само да си се изтървал пред някого за това, ще те убия! До събота, цвете мое!
С много обич
ФРАНИ
ХХХХХ
П. П. Донесоха на татко рентгеновите снимки от болницата и си отдъхнахме. Има тумор, но не е злокачествен. Вчера говорих с мама по телефона. Между другото тя те поздравява, тъй че можеш да бъдеш спокоен за оня петък вечерта. Мисля, че изобщо не са ни чули да влизаме.
П. П. П. Винаги ти пиша много неинтелигентно и тъпо. Защо ли? Позволявам ти да го анализираш. Не, нека по-добре да прекараме колкото може по-весело този път. Искам да кажа — ако е възможно, нека поне веднъж да не разнищваме всичко, особено мен, до побъркване. Обичам те.
Този път Лейн успя да прочете писмото едва до половината, когато го прекъсна, по-точно натрапи му се, един широкоплещест младеж на име Рой Соренсън, който поиска да разбере дали Лейн схваща за какво изобщо пише този проклет Рилке. Двамата бяха заедно в курса по съвременна европейска литература (до него имаха достъп само студенти от по-горните курсове и дипломанти) и за понеделник им бяха дали да направят разбор на четвъртата елегия на Рилке от цикъла „Дуински елегии“. Лейн, който почти не познаваше Соренсън, но изпитваше съвсем явно, безгранично отвращение от физиономията и маниерите му, прибра писмото и каза, че не е сигурен, но му се струва, че е разбрал по-голяма част.