— Не се притеснявай — каза Лейн. — Няма закъде да бързаме.
— Нали искаше да отидем на събирането?
— Прати го по дяволите!
— И за мача ли закъсняваме? — попита Франи.
— Нали ти казах вече — по дяволите всичко. Сега ще се прибереш в стаята си и ще си починеш както трябва, това е по-важното — рече Лейн. Седна по-близо до нея, наведе се бързо и я целуна. После се обърна, погледна към вратата и отново се наведе към Франи. — До довечера ще си почиваш. Само това ти е нужно. — Той погали ръката й. — А по-късно, като си починеш добре, ще се опитам да се промъкна при теб. Дявол знае, може би има някакъв черен вход. Ще разузная. Франи мълчеше и продължаваше да гледа в тавана.
— Знаеш ли колко отдавна беше всъщност? — продължаваше Лейн. — Кога беше оня петък? Някога в началото на месеца ли, дявол знае кога точно. — Той поклати глава. — А това не е хубаво. Много голяма пауза от едната до другата чашка, грубо казано. — Той внимателно се вгледа в лицето на Франи. — Наистина ли ти е по-добре?
Тя кимна. После обърна лице към него:
— Ужасно съм жадна. Мога ли да получа чаша вода, ако не е много сложно?
— Разбира се, че не е. Ще имаш ли нещо против, ако те оставя за минутка? Знаеш ли какво ще направя?
Тя поклати глава на втория въпрос.
— Ще изпратя някой да ти донесе вода и ще намеря шефа да му кажа, че вече няма нужда от амоняк, а междувременно ще платя сметката. Ще извикам и такси, за да не търсим после. Може би ще се наложи да почакаш мъничко, но сега всички коли са заети за мача. — Той пусна ръката на Франи и стана. — Съгласна ли си?
— Да.
— Добре, ей-сега се връщам. А ти не ставай. — И той излезе от стаята.
Франи лежеше съвсем неподвижно, втренчила поглед в тавана. Устните й се раздвижиха, оформяйки беззвучни думи, и безспирно ги заповтаряха.