— Ще хвърлим куфара и всичко ненужно в хотела, където ще бъдеш, просто ще го метнем от вратата и ще идем да хапнем нещо — каза Лейн. — Умирам от глад! — Той се наведе към шофьора и му каза адреса.
— Толкова се радвам да те видя! — рече Франи, когато таксито потегли. — Беше почнал да ми липсваш! — Но още докато произнасяше тези думи, се улови, че не е вярно. И отново изпитвайки вина, тя взе ръката на Лейн и плътно, топло преплете пръсти в неговите.
След около час вече седяха на сравнително усамотена маса в ресторанта на Сиклър в центъра на града — любимо място на студентите, особено на интелектуалния елит: този тип студенти, които дори да са от Йейл или Принстън, непременно ще заведат момичетата си по-далеч от „Мори“ или „Кронин“. При Сиклър наистина никога не сервираха „ей такива дебели бифтеци“ — палецът и показалецът се разтварят на около един дюйм. При Сиклър — само охлюви. Там или двамата — и студентът, и неговото момиче — си поръчваха салата, или и двамата се отказваха, понеже в соса слагаха чесън. Франи и Лейн пиеха мартини.
Когато им сервираха първия коктейл, Лейн отпи глътка, намести се по-удобно и огледа бара с почти осезателно чувство на блаженство от това, че е точно там, където трябва, и точно с такова момиче, с каквото трябва — безукорно на вид, макар и не тъй изключително красиво, за щастие малко по-различно от другите студентки — никакви фланелени поли и вълнени пуловери. Франи забеляза това моментно изражение на самодоволство и го изтълкува правилно, без да го преувеличава или подценява. Но по дълбоко вкоренен стар навик тя изведнъж се почувства виновна, че го е забелязала и си издаде незабавно заповед: да слуша това, което говори Лейн, с израз на специално, напрегнато внимание.
А Лейн приказваше като човек, който вече от петнадесет минути владее разговора, с увереност, че е улучил точно този тон, когато всичко произнесено звучи абсолютно правилно.
— Грубо казано — говореше той, — за него може да се рече, че му липсва твърдост. Разбираш ли за какво говоря? — Той изразително се наклони към своята внимателна слушателка Франи и сложи ръце на масата около чашата с коктейла.
— Какво му липсва? — попита Франи. Щеше й се да се покашля, понеже бе мълчала твърде дълго.
Лейн се запъна.
— Мъжественост — отвърна той.
— Не, ти преди го каза по иначе.
— Та с една дума това беше основната мотивировка, така да се каже, и се постарах да я подчертая колкото може по-хитро — каза Лейн, напълно погълнат от собствените си думи. — Разбираш ли какво нещо? Честно казано, бях сигурен, че съчинението ми ще потъне като оловно топче и едва не паднах, ей богу, когато ми го върнаха, а отдолу с ей такива букви, шест фута големи, пише „отличен“!
Франи отново се покашля. Явно съвсем бе забравила наложеното си наказание — да слуша с неотслабващ интерес.
— Защо? — попита тя.
Лейн се изненада от прекъсването.
— Какво „защо“?
— Защо си смятал, че ще потъне като оловно топче?
— Ами нали ти обясних. Това ти и разправях — какъв страхотен познавач на Флобер е този Бауман. Въз всеки случай поне аз така смятах.
— Аха! — кимна Франи. Усмихна се и отпи от мартинито си. — Много е приятно — каза тя, загледана в чашата. — Хубаво е, че не е силно. Не обичам, като слагат много джин.
Лейн кимна.
— А между другото това идиотско съчинение е у мен. Ако ни остане минутка, ще ти го прочета.
— Чудесно, с удоволствие ще го чуя.
Лейн пак кимна.
— Нали разбираш, не че съм направил кой знае какво потресаващо откритие или нещо от сорта. — Той се намести по-удобно. — Не зная, но според мен много правилно подчертах защо така налудничаво търси Le mot juste3. Искам да кажа, в светлината на това, което ни е известно сега. Не само психоанализата и разни такива, но в известно отношение и това. Разбираш ли ме? Аз изобщо не съм фройдист или от сорта, но има неща, които не можеш просто тъй да кръстиш фройдизъм с главна буква и да ги чупиш. Искам да кажа, в известно отношение с пълно право съм писал, че тези истински свестни момчета — Толстой, Достоевски, пък дори и Шекспир, дявол да го вземе! — никога не са се ровили до припадък в думите. Те просто са писали. Разбираш ли какво искам да кажа? — И Лейн погледна очакващо Франи. Струваше му се, че тя го слуша с изключително внимание.
— Ще ядеш ли тази маслина?
Лейн погледна бегло чашата си, после Франи.
— Не — студено отвърна той. — Вземи я, ако искаш.