— Блестяща идея. Просто блестяща. Франи прие сарказма като нещо заслужено.
— Извинявай.
— И престани най-после с тия извинения! Изглежда, и през ум не ти минава, че правиш съвършено идиотски обобщения. Ако всички преподаватели по литература изпортваха всичко, щеше да бъде съвсем друго…
Но Франи го прекъсна с едва доловим глас. Гледаше над сивото му фланелено рамо към някаква невидима точка в другия край на салона.
— Какво? — попита Лейн.
— Казах, че знам. Прав си. Просто не съм във форма. Не ми обръщай внимание.
Но Лейн не можеше да допусне спорът да не завърши в негова полза.
— Дявол да го вземе — каза той. — Във всяка професия има и некомпетентни. Това е нещо обикновено. Но да забравим за малко тези идиотски асистенти. — Той погледна Франи. — Ти слушаш ли ме или не?
— Да.
— Но вие там имате двама от най-добрите преподаватели, дявол да го вземе. Манлиъс. Еспозито. Боже мой, де да бяха при нас! Освен това те са и поети, дявол да го вземе.
— Не са — каза Франи. — И точно това е ужасното. Искам да кажа, че не са истински поети. Просто хора, които пишат стихове, публикуват ги и ги включват къде ли не, но не са поети. — Тя объркано замълча и загаси цигарата си. От известно време лицето й все по-силно пребледняваше. Внезапно дори червилото на устните й изсветля, сякаш го бе изтрила със салфетка. — Нека не говорим за това — каза тя почти беззвучно, като смачка фаса в пепелника. — Не съм на себе си. Ще ти изпортя целия уикенд. Какво ли, ако под стола ми се появи някакъв люк и аз внезапно изчезна?
Сервитьорът дойде с бързи стъпки и им сервира по още едно мартини. Лейн сплете пръсти — много дълги и тънки, като това обикновено не оставаше незабелязано — около столчето на чашата.
— Нищо няма да изпортиш — каза той спокойно. — Просто ми е интересно да разбера какво, по дяволите, става. Нима е нужно непременно да бъдеш бохем или да си умрял за да те считат за истински поет? Ти какво искаш — да е някакво копеле с вълнисти коси ли?
— Не. Само нека не говорим повече за това. Моля те. Ужасно противно се чувствам и просто ми…
— Много ще ми бъде приятно да оставим тази тема, направо ще бъда във възторг. Само първо ми кажи, ако нямаш нищо против, какво значи истински поет? Ще ти бъда много благодарен, ей богу, страшно благодарен!
Челото на Франи леко овлажня, може би от това, че в помещението беше много топло или мартинито се бе оказало твърде силно и стомахът й не беше в ред. Във всеки случай Лейн сякаш нищо не забеляза.
— И аз не знам какво е това истински поет? Но, моля те, Лейн, престани! Аз сериозно. Не съм на себе си, нещо не ми е добре и не мога…
— Добре, добре, успокой се — каза Лейн. — Само исках…
— Всичко, което зная, е, че ако си поет, ще създадеш нещо красиво. Разбираш ли, трябва да ти остане нещо красиво, след като слезеш от страницата и изобщо. А тези, за които говориш, не ти оставят дори едно-едничко красиво нещо. Всичко, което правят, поне малко по-свестните от тях, е да проникнат по някакъв начин в главата ти и там оставят нещо, но все едно — и да проникнат, и да ти оставят нещо, то е просто защото знаят как, а това не значи, че е стихотворение, боже мой. Може би това са просто някакви страхотно впечатляващи синтактични фокуси, изпражнения някакви… извинявай за израза. Като Манлиъс и Еспозито, и всичките тия.
Лейн помълча, докато си палеше цигара. После:
— А аз мислех, че Манлиъс ти харесва. Между другото преди един месец, ако добре си спомням, ти разправяше, че той е чудесен и че на теб…
— Да, наистина, харесва ми. Но ми е писнало от хора, които просто ми харесват. Господи, иска ми се да срещна поне един човек, когото да мога да уважавам… Ще ме извиниш ли за една минутка? — Франи бе станала изведнъж с чанта в ръка. Беше силно пребледняла.
Лейн също стана, отмествайки стола си, а устата му бе леко отворена.
— Какво ти е? — попита той. — Прилоша ли ти? Какво има?
— Ей-сега ще се върна.
Тя излезе от салона, без да пита някого, сякаш бе идвала в „Сиклърс“ неведнъж и отлично знаеше кое къде се намира.
Останал сам, Лейн пушеше и отпиваше по малко от мартинито, за да му стигне до връщането на Франи. Едно беше ясно: чувството на удовлетворение, което бе изпитвал преди половин час от това, че е на място, където трябва, с такова момиче, каквото трябва — или тя поне изглеждаше както трябва, — онова чувство сега изведнъж се изпари. Той погледна палтото от стригана кожа, което висеше някак накриво на празния стол на Франи — същото палто, което тъй го бе развълнувало на гарата с познатата само нему близост, сега раздвижи в погледа му някаква нескрита омраза. Кой знае защо, особено го дразнеха гънките на поизмачканата копринена подплата. Той отмести поглед и се втренчи в чашата мартини, намръщен, сякаш го бяха засегнали несправедливо. Едно беше ясно: уикендът започваше много идиотски. Но в този миг случайно вдигна поглед и видя един свой съкурсник с момичето си да прекосява салона. Лейн се изправи и смени засегнатото си недоволно изражение с обичайното изражение на човек, чието момиче просто е отишло за малко до тоалетната, както правят всички момичета, и на него не му остава нищо друго, освен да пуши със скучаещ вид, за предпочитане привлекателно скучаещ.