Дамската тоалетна в „Сиклърс“ бе почти толкова голяма, колкото самият салон и по някаква странна причина бе не по-малко уютна. Никой не я обслужваше и когато Франи влезе, вътре нямаше жива душа. Тя поспря за миг по средата на керамичния под, сякаш точно тук бе определила някому среща. По челото й избиха капчици пот, устните й бяха полуотворени, лицето й побледня още повече.
После внезапно и рязко се втурна към най-вътрешната, най-закътаната от седемте кабини — за щастие нямаше нужда да пуска монета, — затръшна вратата и с мъка завъртя ръчката. Без да обръща внимание на обстановката, тя седна и плътно прибра колене до тялото си, сякаш й се щеше да се свие на кълбо и да стане съвсем малка. После вдигна ръце и притисна клепачи с ръба на изопнатите си длани, сякаш да парализира зрителния нерв и да потопи всички образи в черната пустота. Издължените й пръсти, макар да трепереха, а може би пък именно поради това, изглеждаха особено тънки и красиви. За миг тя застина в тази напрегната, почти утробна поза, после изведнъж се разхлипа. Плака цели пет минути. Хълцаше, без да се опита да потисне стоновете на мъка и объркване, кълцаше като невротизирано дете, когато дъхът му просто не може да се промъкне през свитото гърло. После изведнъж престана да плаче — престана внезапно, без онези мъчителни, режещи вдишвания и издишвания, с които обикновено завършва такъв пристъп. Сякаш бе престанала да плаче от някакво мигновено превключване в мозъка, веднага след което цялото й същество се бе успокоило. С почти безизразно, мокро от сълзи лице тя вдигна чантичката си от пода, отвори я и извади книжката със светлозелена обложка. Сложи я на скута си, по-точно на едното коляно, и се втренчи в нея, сякаш това бе най-подходящото място за такива светлозелени книжки. Внезапно я вдигна и я притисна силно и бързо до гърдите си, после я прибра в чантичката си, изправи се и излезе от кабинката. Изми си лицето и ръцете със студена вода, избърса се с чиста кърпа, начерви се, приглади коси и напусна тоалетната.
Беше прелестна, като минаваше през салона на ресторанта, много оживена, както се полагаше от предвкусването на веселия студентски уикенд. Приближи усмихната до своето място и Лейн бавно стана, без да изпуска салфетката.
— Извинявай, моля те — каза Франи. — Сигурно си решил, че съм умряла?
— Какви ги говориш? Умряла… — рече Лейн и отмести стола и. — Просто не разбирам какво става. — Той се върна на мястото си. — Между другото нямаме много време. — Той седна. — Всичко наред ли е? Защо ти са зачервени очите? — Вгледа се по-отблизо. — Не ти ли е добре?
— Не, вече всичко е наред. — Франи запали цигара. — Но през живота ми, не ми е ставало толкова лошо. Поръча ли нещо?
— Не, чаках те — каза Лейн, без да отмества поглед от нея. — И все пак какво ти беше? Нещо стомахът ли?
— Не. Всъщност и да, и не. И аз не знам. — Тя погледна менюто в чинийката пред себе си и го зачете, без да взима листа в ръка. — За мен само сандвич с пилешко и чаша мляко… А ти си поръчай каквото искаш. Разните там октоподи и охлюви. Никак не съм гладна.
Лейн я погледна, после пусна в чинията си съвсем тънка и изразителна струйка дим.
— Ама един уикенд се получава — за чудо и приказ! — каза той. — Сандвич с пилешко, боже мой!
— Извинявай, Лейн, но никак не съм гладна — с досада каза Франи. — По дяволите… Поръчай си каквото искаш, моля те, а аз ще ти правя компания. Но не мога заради теб изведнъж да се сдобия със страхотен апетит.
— Добре, добре! — Лейн протегна шия и кимна на сервитьора. Поръча му сандвич и чаша мляко за Франи, а за себе си охлюви, жабешки бутчета и салата. Когато сервитьорът се отдалечи, Лейн погледна часовника си: — Трябва да бъдем в Тендбридж в един и петнайсет, най-късно един и половина. Но не по-късно. Казах на Уоли, че ще отидем да изпием по нещо, а после той ще ни откара с колата си на стадиона. Съгласна ли си? На теб Уоли нали ти допадаше?