— Нямам представа кой е той.
— Дявол да го вземе, че ти си го виждала двайсет пъти! Уоли Камбъл. Него само веднъж да го видиш и…
— А, да, спомних си. За бога, не се ядосвай така, като не мога веднага да си спомня някого. Те всичките толкова си приличат — и се обличат еднакво, и говорят и правят всичко по един и същи начин.
Франи замлъкна: собственият й глас й се стори заядлив и язвителен, обзе я такова отвращение към самата себе си, че челото й пак се изпоти. Но някак против волята си тя продължи:
— Съвсем не искам да кажа, че е противен или нещо подобно. Но вече четири години където и да идеш навсякъде тези Уоли Камбъловци и предварително знам, че ще почнат веднага да се правят на очарователни, и знам, че веднага ще почнат да разправят най-гадни клюки за съседката ми от общежитието. Знам кога ще ме попитат как съм прекарала лятото. Знам кога ще вземат стола, ще го възседнат обратно и ще почнат да се фукат с ония ужасно, ама ужасно непукистки гласове или да одумват знаменитости — със същия безразличен и небрежен тон. Те имат един неписан закон: щом принадлежиш към определен кръг — според богатството си или по рождение, — значи можеш да се фукаш колкото си искаш с това, че познаваш разни знаменитости, и то на всяка цена да говориш за тях някакви гадости — че този бил простак или сексуален маниак или наркоман — с една дума нещо отвратително.
Тя пак млъкна. Беше сложила ръка на пепелника и се стараеше да не гледа Лейн в лицето, после изведнъж каза:
— Извинявай, Уоли Камбъл няма нищо общо с това. Нахвърлих се на него, защото ти го спомена. И защото веднага му личи, че прекарва лятото в Италия или там някъде.
— Между другото, за твое сведение, миналото лято беше във Франция — каза Лейн. — Не, не, разбирам те — бързо добави той, — но ти си абсолютно несправедлива…
— Добре — уморено каза Франи. — Нека да е във Франция. — Тя взе цигара от пакета на масата. — Работата не е в Уоли. Господи, вземи, ако искаш, което и да е момиче. Разбираш ли, ако той беше, да кажем, момиче, от нашето общежитие, то цяло лято щеше да рисува пейзажи с някоя скитаща компания. Или ще обикаля Уелс на велосипед. Или ще си намери стаичка в Ню Йорк и ще работи в някое списание или рекламно бюро. Разбираш ли, всички са такива. И всичко, което вършат, всичко е толкова… не знам как да ти кажа, не че не е хубаво, или дори противно, или глупаво — ни най-малко. Но всичко е толкова дребнаво, безсмислено и бездушно. А още по-лошо е, ако си бохем или нещо подобно — все едно — това ще бъде същият конформизъм като на всички други, само малко по-различен. — Тя замълча. После внезапно разтърси глава, пак пребледня, за миг сложи длан на челото си — не за да избърше потта, а сякаш да види дали няма температура, както една майка проверява малкото си дете.
— Много странно — каза тя. — Имам чувство, че откачам. А може би наистина съм откачила.
Лейн я погледна разтревожено — не с любопитство, а наистина загрижено.
— Да, бледа си като платно — каза той. — Толкова си пребледняла… Чуваш ли ме?
Франи тръсна глава:
— Глупости, чудесно се чувствам. Нищо ми няма. — Тя погледна сервитьора, който носеше поръчката. — А, какви прекрасни охлюви! — Дръпна от цигарата, но тя беше угаснала. — Къде се е дянал кибритът?
Когато сервитьорът се отдалечи, Лейн й поднесе огънче.
— Много пушиш — отбеляза той. Взе виличката, сложена до чинията с охлювите, но преди да започне да се храни, погледна пак Франи. — Ти ме тревожиш. Не, наистина. Какво ти се е случило през седмицата?
Франи го погледна, поклащайки глава, и сви рамене:
— Нищо, абсолютно нищо. Ти яж. Яж си охлювите. Като изстинат, не можеш ги сложи в уста.
— И ти яж.
Франи кимна и погледна сандвича си. Догади й се и отвръщайки глава, тя всмукна дълбоко от цигарата.
— Как върви пиесата ви? — попита Лейн, залавяйки се с охлювите.
— Не знам. Аз не играя. Отказах се.
— Отказала си се! — Лейн я погледна. — Мислех, че си във възторг от ролята си. Какво се е случило? На друга ли я дадоха?
— Не, не са я дали. Пазеха я за мен. И точно това е противното. Ужасно противно.
— Какво тогава? Да не си се отказала от театралния факултет?
Франи кимна и отпи от млякото си.
Лейн сдъвка хапката, преглътна и после каза:
— Но защо са тези идиотщини? Мислех, че си влюбена като не знам какво в тоя проклет театър… За друго и не говореше освен за целия този…