— Отказах се и толкова — каза Франи. — Изведнъж ми стана ужасно неудобно. Чувствах, че ставам противна, самовлюбена и едва ли не пъпът на земята. — Тя се замисли. — И аз не знам. Стори ми се, че е признак на ужасно лош вкус да играеш на сцената. Искам да кажа, че това е някакъв егоцентризъм. Нямаш представа как се намразих, като отидох след спектакъла зад кулисите. И всички тия егоцентрички се въртят около теб, тъй очаровани от самите себе си! Всичко живо ги целува, по тях място не останало от грим и когато някой от приятелите ти дойде зад кулисите, всичко се старае да бъде толкова естествено и непринудено, ужас. Направо се намразих… А най-лошото от всичко е, че просто се срамувах някак да играя във всички тези пиеси. Особено на летните представления. — Тя погледна Лейн. — Не, даваха ми най-добрите роли, тъй че няма защо да ме гледаш с такива очи. Не е там работата. Просто се срамувах, че някой, когото много уважавам, братята ми, да кажем, може да ме чуе как произнасям някои реплики от ролите. Понякога дори пишех на познатите си да не идват на представленията. — Тя пак се замисли. — Освен Пиджийн в „Плейбой“, в която играх през лятото. Разбираш ли, щеше да бъде поносимо, ако не беше тоя идиот, дето играеше ролята на плейбоя. Всичко изпорти. Така лирично го даде, боже мой, всичко олигави!
Лейн си дояде охлювите. На лицето му бе изписано пълно безразличие.
— Да, но рецензиите бяха фантастични — каза той. — Ти сама ми ги изпрати, ако си спомняш.
Франи въздъхна.
— Да, изпратих ти ги. Престани, Лейн…
— Не, искам само да ти кажа, че от половин час дрънкаш тъй, сякаш ти единствена на тоя свят разбираш всичко и всичко можеш да критикуваш. Просто искам да кажа, че ако най-известните критици смятат, че той е играл чудесно, значи все пак е възможно, допустимо е ти да грешиш. Помисляла ли си за това? Знаеш ли, ти още не си съвсем дорасла…
— Да, като талант той наистина игра страхотно. Но за тази роля е нужно да си гений. Да, гений и толкова. Само това — каза Франи.
Тя изведнъж изправи рамене, полуотвори устни и сложи длан на тила си.
— Чувствам се съвсем затъпяла — рече тя. — Не разбирам какво става с мен.
— Да не би себе си да смяташ за гений?
Франи свали ръка от главата си.
— О, Лейн, моля те. Недей така…
— Аз нищо и не…
— Едно е ясно: сигурно откачам. Омръзна ми това вечно „аз, аз, аз“. И моето „аз“, и чуждото. Омръзна ми това, че всеки само гледа да се добере до нещо, иска да направи нещо изключително, иска да стане интересен някому. Отвратително ми е — да, отвратително! И все едно — каквото и да говорят…
Лейн вдигна високо вежди и се облегна назад, за да подсили ефекта от думите си:
— А не мислиш ли, че просто се страхуваш от съперничество? — попита той с преднамерено спокоен тон. — Аз не разбирам много добре от тези неща, но си залагам главата, че един добър психоаналитик, разбираш ли, един истински компетентен психоаналитик би изтълкувал думите ти…
— От никакво съперничество не се страхувам. Напротив. Нима не разбираш? Страхувам се, че аз самата ще започна да си съпернича — това ме плаши. Точно по тази причина напуснах театралния факултет. И няма никакво оправдание — нито за това, че ми е в характера страхотно да се интересувам от оценката на хората, нито за това, че обичам аплодисментите, обичам да ми се възхищават. Срамувам се от самата себе си. Всичко ми омръзна. Омръзна ми, че нямам силата да стана просто никой. Омръзнах си и самата аз, и всички, които се чудят как да направят сензация.
Тя замълча. Внезапно взе чашата мляко и я поднесе към устните си.
— Да, така и предполагах — каза тя, оставяйки чашата. — Само това липсваше. Нещо ми става със зъбите. Така тракат! Оня ден едва не сдъвках една чаша. Може би вече съм се побъркала, но още не го знам.
Сервитьорът се приближи със салатата и жабешките бутчета за Лейн. Франи вдигна очи към него, а той погледна чинията й с недокоснатия сандвич. Попита не желае ли дамата да си поръча нещо друго. Франи му благодари: не, няма нужда.
— Просто ям много бавно — каза тя.
Сервитьорът, човек на възраст, погледна пребледнялото й лице и влажното чело, поклони се и се отдалечи.
— Вземи! — внезапно каза Лейн и й подаде бялата си носна кърпичка. Гласът му беше съчувствен и мил, въпреки упоритите му опити да се застави да говори равнодушно.
— Защо? За какво ми е?
— Изпотила си се. Тоест не че си се изпотила, но челото ти е влажно.
— Така ли? Ужасно! Извинявай! — Тя вдигна чантичката си и започна да рови из нея. — Трябва да имам книжни кърпички.
— Но моля те, вземи моята кърпа. Не е ли все едно, за бога.