— Не, остави, много е хубава — каза Франи. Чантичката й беше ужасно натъпкана. Докато търсеше каквото й трябва, Франи наизвади цял куп джунджурии и ги натрупа на масата до недокоснатия сандвич. — А, ето! — Тя отвори пудриерата си и с бързо, леко движение прекара по челото си книжната салфетка. — Боже мой, приличам на призрак. Как можеш да ме понасяш?
— Каква е тази книга? — попита, Лейн.
Франи буквално подскочи. Погледна купчината вещи, извадени от чантичката на покривката.
— Коя книга? — каза тя. — А, тази ли? — Тя взе книжката в светлозелена обложка и я пъхна в чантичката. — Взех я да имам нещо за четене във влака.
— Я да я видя. Що за книга е?
Франи сякаш не го чуваше. Отвори пак пудриерата и се погледна в огледалцето.
— Господи! — каза тя. После събра всичко от масата: пудриерата, портмонето, някаква квитанция от пералня, четка за зъби, кутийка аспирин и една позлатена бъркалка за пунш. Прибра всичко в чантата си. — И аз не знам за какво все мъкна със себе си тази идиотска позлатена вещ — каза тя. — Като бях в първи курс, един хлапак ми я подари за рождения ден, много загубено момче беше. Решил си, че това е много красив и оригинален подарък и така се беше ококорил, докато разгъвах хартията. Все искам да я хвърля, но не мога. Сигурно и ще си умра с тази глупост. — Тя замълча. — Само се хилеше като идиот и разправяше, че докато тази щуротия е у мен, страшно ще ми върви.
Лейн се беше заловил с едно от жабешките бутчета. — И все пак каква е тази книжка? — попита той. — Или е някаква страхотна тайна.
— За книжката в чантата ми ли говориш? — попита Франи. Гледаше го как разрязва жабешкото бутче. После извади цигара от пакета и запуши. — Не знам точно. Казва се „Откровенията на странстващия богомолец“4. — Тя пак погледна Лейн. — От библиотеката я взех. Нашият преподавател по история на религията, при когото имам лекции този семестър, беше споменал за нея. — Тя се позапъна. — Отдавна я имам, но все забравям да я върна.
— От кого е?
— Не знам — небрежно каза Франи. — Май от някакъв руски селянин. — Продължаваше да наблюдава Лейн внимателно, докато ядеше. — Никъде в цялата книга не се споменава името му. Пише само, че бил селянин, тридесет и три годишен, и че ръката му била изсъхнала. И че жена му умряла. Това било през хиляда осемстотин и не знам си коя година…
Лейн прехвърли вниманието си от жабешките бутчета към салатата.
— Нещо интересно ли е? За какво се разправя?
— И аз не знам. Особена е. Разбираш ли, това е до голяма степен религиозна книга. Дори може да се каже, че е ужасно фанатична, но не е точно така. Разбираш ли, почва с това, че този селянин, скитникът, решил да научи какво значи да се молиш непрестанно, както пише в Библията. Разбираш ли? Непрестанно. В посланието на апостол Павел до солуняните или там някъде. И той тръгва да скита из цяла Русия и търси някой, който да му обясни как да се моли „непрестанно“. И каква по-точно да е молитвата. — Франи сякаш с огромен интерес наблюдаваше как Лейн разрязва бутчетата. Докато говореше, не отместваше поглед от чинията му. — Носи си само торба с хляб и сол. После среща един човек, когото нарича „стареца“ — някакъв много посветен в религията — и „старецът“ му разправя за една книга — казва се „Филокалия“. Били я писали някакви много, много образовани монаси, които разпространявали този наистина невероятен начин на молене.
— Стой мирно! — каза Лейн на жабешкото бутче.
— С една дума скитникът се научава да се моли според изискванията на тези мистични монаси, разбираш ли, моли се непрекъснато, докато постигне съвършенството и разни такива. А после продължава да пътува из Русия и среща най-различни чудесни хора и ги учи как да се молят по този невероятен начин. Та цялата книжка е за това.
— Много ми е неприятно, но ще ти мириша на чесън — каза Лейн.
— А по време на странстванията си среща една двойка — мъж и жена, които обикнах повече от всички, за които съм чела през целия си живот — каза Франи. — Той върви по някакъв междуселски път с торбичка на рамо и изведнъж гледа — подире му тичат двама хлапаци и му викат: „Мили просяко, мили просяко! Ела при мама! Тя обича бедните!“ И той отива с хлапетата и тази наистина чудесна жена, майка им, излиза от къщата, поканва го да седне и настоява тя самата да му изуе вехтите мръсни ботуши, чай му поднася. А после се връща бащата — той също явно обича бедняци и скитници — и всички сядат да обядват. А докато ядат, богомолецът ги пита кои са тези жени на масата и мъжът му казва, че това са техните работнички, но винаги се хранят с него и жена му, защото са техни сестри во Христа. — Франи изведнъж се смути и се поизправи. — Разбираш ли, много ми харесва, дето скитникът попитал кои са тези жени. — Тя погледна как Лейн си маже филия с масло. — Както и да е, после скитникът остава да нощува и със стопанина до късно си говорят за начините да се молиш непрестанно. И скитникът му обяснява как става това. А на сутринта си тръгва да продължи скитничеството си. И среща най-различни хора, разбираш ли, за това е написана книгата, и им обяснява как трябва да се молят истински.