— Деца мои, бях заложила най-големите си надежди за бъдещо щастие върху перспективата за един съюз помежду ви. Тази надежда отсега нататък ще крепи вашия баща. Елизабет, обич моя, ти трябва да заемеш моето място до по-малките ми деца. Уви! Жал ми е, че трябва да ви напусна, и не ми е леко да сторя това, след като съм била тъй щастлива и обичана. Но такива мисли не са достойни за мен; готова съм да се примиря със смъртта и ще се уповавам на надеждата да ви срещна в един по-добър свят.
Тя умря спокойно; лицето й изразяваше обич дори на смъртното ложе. Не е нужно да описвам чувствата на онези, чиито най-скъпи връзки са скъсани от това непоправимо зло; празнотата, която се заселва в душата, отчаянието, което се изписва върху лицето. Толкова време трябва да мине, преди разумът да се убеди, че тази, която си гледал всеки ден и чието съществуване ти се е струвало част от собствения ти живот, си е отишла завинаги; че е възможно да са угаснали ясните, любими очи, че звукът на обичния глас, тъй галещ слуха, е заглъхнал вовеки и никога няма отново да прозвъни. Такива са чувствата през първите дни; но когато времето потвърди реалността на злото, тогава именно започва истинската болка и мъка. Ала от кого не е откъснала тази груба ръка някое близко същество? И защо да описвам една печал, която всички са почувствували или ще почувствуват? Идва един момент, когато терзанието е по-скоро слабост, отколкото необходимост; а усмивката, що трепти върху устните, макар и да изглежда светотатство, не е вече грях. Майка ми беше мъртва, но ние имахме задължения, които трябваше да изпълняваме; трябваше да продължим да живеем като всички останали и да свикнем да мислим за себе си като за щастливци, защото ни е останал поне един, когото костеливата ръка не е отнела.
Заминаването ми за Инголщат, забавено от тези събития, бе отново насрочено. Помолих баща си да го отложим с няколко седмици. Струваше ми се светотатство да напусна така скоро тишината, близка до смъртта, която цареше в потъналата в траур къща, и да се впусна в оживлението на живота. Мъката бе ново изживяване за мен, но тя ни най-малко не ме плашеше. Не ми се искаше да напускам онези, които ми бяха останали, и най-вече желаех да видя моята мила Елизабет поне донякъде успокоена.
Впрочем тя прикриваше страданието си и се стараеше да утешава всички нас. Гледаше смело на живота и пое новите си задължения с твърдост и усърдие. Посвети се на онези, които бе свикнала да нарича „чичо“ и „братовчеди“. Никога не е била по-очарователна оттогава, когато се опитваше да съживи слънчевите си усмивки и да ни огрява с тях. Тя забравяше дори собственото си страдание в усилията да ни накара да забравим нашето.
И все пак денят на моето заминаване настъпи, Клервал прекара последната вечер с нас. Бе се опитал да склони баща си да му разреши да дойде с мен и да ми стане състудент, но напразно. Баща му беше тесногръд търговец и в стремежите и амбициите на сина си виждаше само леност и празноглавие. Анри дълбоко страдаше, че е лишен от либерално образование. Той почти не говореше, ала в бляскавите му очи, в оживения му поглед четях сдържана, но твърда решимост да не позволи да бъде прикован с жалките окови на търговията.
Стояхме до късно. Не можехме да се откъснем един от друг, нито да се решим да произнесем думата „сбогом“. Но накрая се сбогувахме и се оттеглихме под предлог, че ще си отпочинем, като всеки си въобразяваше, че е измамил другия: ала когато призори излязох да се кача в дилижанса, който трябваше да ме откара далеч, те всички бяха там — баща ми, да ме благослови отново, Клервал, да ми стисне пак ръката, и моята Елизабет, да възобнови молбите си да пиша често и да положи последни женски грижи за своя другар в игрите и приятел.
Скочих в каретата и потънах в най-тъжни размисли. След като цял живот съм бил заобиколен от любими приятели, с които постоянно се опитвахме да си доставим взаимна радост, сега бях сам, В университета, към който пътувах, трябваше да спечеля нови другари и да бъда сам на себе си закрилник. До този момент животът ми бе преминал изключително в уединение и тесен домашен кръг; а това бе насадило в мен непреодолимо отвращение към установяването на нови познанства. Обичах братята си, Елизабет и Клервал; те бяха „близки, познати лица“; но се смятах изключително неподходящ за компанията на непознати хора. Така разсъждавах, когато потеглих на път; докато пътувах, духът и надеждите ми постепенно се извисиха, Жадно се стремях към знания, У дома често си бях мислил колко ще ми е трудно да остана затворен на едно място и копнеех за широкия свят, за достойно място сред останалите хора, Сега желанията ми се осъществяваха и би било лудост наистина да съжалявам.