И все пак не мисли, че моята твърдост е разколебана, понеже се оплаквам или виждам утеха за моите неволи в нещо, което вероятно не ще постигна. Решимостта ми е неотменима като съдбата; пътуването ми засега се отлага, докато времето ни позволи да отплуваме. Зимата е страхотно сурова, но пролетта е обещаваща и казват, че тук настъпвала твърде рано; сигурно ще вдигнем платна по-рано, отколкото предполагам. Не ще върша нищо прибързано: достатъчно добре ме познаваш, за да имаш вяра в моето благоразумие и загриженост, когато безопасността на други е в мои ръце.
Не съм в състояние да опиша чувствата, които събужда в мен това пътуване. Невъзможно е да израза трепетното усещане, колкото сладостно, толкова и тревожно, с което се готвя да отплувам. Потеглям към неизследвани места, към „земята на мъгли и снегове“4, но нямам намерение да убия албатрос и затова не се страхувай за моята сигурност — няма да се завърна при теб изнемощял и скръбен като „Стария мореплавател“. Сигурно се усмихваш на моето сравнение, но ще ти разкрия една тайна. Често съм отдавал своето страстно въодушевление и влечение към грозящите загадки на океана тъкмо на тази творба на талантливия, надарен с най-богато въображение съвременен поет. Нещо необяснимо става в моята душа. В действителност аз съм практичен, дори усърден труженик, който работи упорито, без да се щади; но същевременно храня любов към дивното, вяра в небивалото и те се вплитат в моите проекти и ме извеждат от утъпканите пътеки на човешкия живот към дивите простори на океана, неоткритите земи, които възнамерявам да изследвам.
Но да се върна към по-съкровени мисли. Ще те видя ли отново, след като прекося ширните морета и се завърна през най-южния нос на Африка или Америка? Не смея да се надявам на такъв успех, но в същото време не се осмелявам до допусна и обратното. Засега те моля да продължиш да ми пишеш при всяка възможност: може би писмата ти ще пристигат, когато ще са най-нужни, и ще поддържат моя дух. Обичам те с много нежност. Спомняй си за мен с любов, ако не получиш друго писмо.
Твой любещ брат
Робърт Уолтън
ТРЕТО ПИСМО
Англия, за мисис Савил
7 юли, 17…
Скъпа сестричке, пиша ти набързо няколко реда, да те уведомя, че съм жив и здрав и изминах вече доста дълъг път. Това писмо ще стигне до Англия по един търговец, който се завръща от Архангелск; той е по-честит от мен, защото аз сигурно ще видя родната земя след много години. Духът ми обаче е висок: хората ми са храбри и както личи, непоколебими; не ги смущават дори огромните ледени блокове, които постоянно ни съпътствуват и предвещават опасностите по пътя ни напред. Достигнахме вече северните ширини; но лятото е още в разгара си и южните ветрове, понесли ни с голяма скорост към бреговете, които аз тъй страстно желая да достигна, макар и не така топли като в Англия, ми вдъхват неочаквана живителна топлота.
До този момент не са ни сполетели никакви премеждия, които си заслужава да опиша в писмо. Една-две силни бури и избиването на пробойна са произшествия, каквито опитните мореплаватели не си правят труда да запомнят; и ще бъда безпределно доволен, ако нищо по-лошо не ни споходи занапред.
Сбогом, моя скъпа Маргарет. Бъди сигурна, че както за мое собствено, така и за твое добро, не ще се хвърлям безразсъдно в опасностите. Ще бъда хладен, непреклонен и благоразумен. Ала успехът неминуемо ще увенчае моите усилия. Защо не? Стигнал съм чак дотук, проправяйки сигурен път през непроходимата водна шир: дори звездите са очевидци и свидетели на моето тържество. Защо да не продължа все така по непокорената и все пак послушна стихия? Какво ще спре дръзкото сърце и непоколебимата воля на човека?
Препълнената ми душа неволно сама се излива върху хартията. Но трябва да приключа. Бъди благословена, любима моя сестричке!
Р.У.
ЧЕТВЪРТО ПИСМО
Англия, за мисис Савил
5 август, 17…
Случи ни се нещо толкова неправдоподобно, че нямам търпение да го опиша, макар че е много вероятно да се видим, преди писмото да стигне до теб.
Миналия понеделник (31 юли) ни заобиколиха ледени блокове, които притиснаха кораба от всички страни, и ние едва си проправяхме път. Положението беше доста опасно, особено пред вид гъстата мъгла, която ни обвиваше. Затова застанахме на дрейф с надеждата да настъпи някаква промяна във времето и атмосферата.
Беше около два часа, когато мъглата се вдигна и ние съзряхме необятни и неравни ледени простори, ширнали се навред до безкрая. Някои от моите другари изстенаха, умът ми натежа от напрегнати мисли, ала в този миг една необичайна гледка привлече вниманието ни и разсея безпокойството за собствената ни съдба. На половин миля от нас видяхме ниска карета, закрепена върху шейна, теглена от кучета, която се движеше на север; някакво човекоподобно същество с гигантски ръст седеше върху шейната и направляваше кучетата. Следяхме през далекогледите как пътникът напредва бързо, докато се изгуби сред далечните неравни ледове.
4
Тук и по-нататък се цитира поемата на английския романтик Коулридж „Старият мореплавател“. — Б. пр., Цветан Стоянов превежда на български заглавието на поемата като „Старият моряк“ — Б. NomaD.