Изстрелът събра цяла тълпа в стаята. Посочих накъде изчезна и се спуснахме да го гоним с лодки; хвърляхме и мрежи, но напразна След няколко часа, загубили всяка надежда, ние се завърнахме и повечето от спътниците ми предполагаха, че всичко е било плод на въображението ми. Като излязохме на брега, те продължиха да оглеждат околностите, разделиха ее на групи и тръгнаха в различни посоки да претърсват гората и лозята.
Опитах се да ги придружа и се отдалечих на известно разстояние от хотела, ала ми се виеше свят, краката ми се преплитаха като на пиян и накрая изпаднах в крайно изнемощение; очите ми се замъглиха, а от високата температура усещах кожата си като обгоряла. В това състояние ме внесоха обратно в къщата и ме сложиха да легна; аз почти не съзнавах какво става с мен, погледът ми блуждаеше из стаята, сякаш търсех нещо, което съм изгубил.
След известно време станах и воден от някакъв инстинкт, допълзях до стаята, където лежеше тялото на моята любима. Около леглото й плачеха жени, а аз се надвесих над нея и сълзите ми се смесиха с техните; през цялото това време в главата ми цареше хаос, мислите ми скачаха безразборно и аз объркано разсъждавах за нещастията си и за тяхната причина. Тънех в някакво море от почуда и ужас. Смъртта на Уилям, екзекуцията на Жюстин, убийството на Клервал и накрая на моята жена; даже в този момент не бях сигурен дали останалите ми приятели са в безопасност от злобния демон; може би баща ми се гърчи в смъртоносната му хватка, а Ернест лежи мъртъв в краката му. Тази мисъл ме накара да се разтреперя и ме подтикна към действие. Скочих на крака и реших колкото може по-бързо да се върна в Женева.
Коне не можах да си набавя и се наложи да пътувам по езерото, ала вятърът не беше попътен и дъждът се сипеше на потоци. И все пак едва се развиделяваше и имаше надежда да стигна Женева до падането на нощта. Наех гребци и самият аз седнах зад едно весло, защото физическото усилие винаги е облекчавало душевните ми терзания. Ала този път прекалената мъка и възбуда ме бяха обезсилили; захвърлих греблото, облегнах глава на ръцете си и се отдадох на всички мрачни мисли, които ме споходиха. Вдигнех ли взор, пред очите ми се изпречваха гледки от по-щастливи времена, на които само преди ден се бях любувал в компанията на тази, която сега вече беше сянка и спомен. Дъждът спря за малко и видях рибите, които си играеха във водата по същия начин, както и преди няколко часа; тогава ги наблюдаваше и Елизабет. Няма нищо по-болезнено за човека от рязката и внезапна промяна. Беше ми безразлично дали слънцето грее, или облаци се спускат ниско — вече нищо не можеше да ми изглежда както предния ден. Един изверг бе изтръгнал завинаги от мен всякаква надежда за бъдещо щастие; никой не е бил по-злощастен от мен — такива страшни събития се разиграват само веднъж в историята на човечеството.
Но няма да се спирам подробно на случилото се след това. Повестта ми и без това е изпълнена с ужаси — аз стигнах до тяхната кулминация и всичко, което мога да разкажа оттук нататък, ще ви досади. Знайте само, че близките ми загинаха така един по един; аз останах сам. Силите ми ме напускат и мога само накратко да ви разкажа края на моята страшна история.
Пристигнах в Женева. Баща ми и Ернест бяха още живи, но първият бе смазан от новината, която донесох. Като сега го виждам — прекрасен, почтен старец. Не-виждащите му очи блуждаеха, защото бе изгубил най-съкровената си радост — своята Елизабет. Тя бе повече от дъщеря за него, безгранично я обичаше с цялата любов, на която е способен човек към края на живота си, когато вече държи на малко неща и затова още по-силно се вкопчва в това, което има. Проклет, проклет да е извергът, който стовари такива беди върху белите му коси и го обрече да изтлее от мъка! Той не преживя горестите, които ни се насъбраха, жизнените му сили пресъхнаха изведнъж — не можеше да става от леглото и след няколко дни издъхна в ръцете ми.
Какво се случи след това с мен? Не знам; загубих представа за действителността и единственото, което усещах, бе тежест и мрак. Понякога наистина сънувах, че бродя из покрити с цветя поляни и живописни долини с приятелите от детинството — ала се събуждах в някаква тъмница. Следваше пристъп на меланхолия, но постепенно започнах ясно да осъзнавам мъката си и положението, в което бях изпаднал; тогава ме пуснаха на свобода. Оказа се, че ме сметнали за луд и както разбрах, дълги месеци ме държали в единична килия.
Впрочем свободата би била безполезен дар, ако в мен заедно със завръщането на разума не се бе пробудила и жаждата за мъст. Когато си възвърнах спомените за изживяното, започнах да се замислям и над причинителя на всичко това — чудовището, създадено от мен, презрения демон, когото бях пуснал по белия свят за собствена гибел. При мисълта за него ме обземаше безумна ярост и аз желаех, пламенно се молех да попадне в ръцете ми, за да стоваря върху проклетата му глава велика и справедлива мъст.