Като чух това, в първия момент ме обзе отчаяние. Той ми се бе изплъзнал и ми предстоеше гибелен и почти безкраен преход през ледените планини на океана — при студ, на който не издържат дори и местните жители и при който аз, израснал в топла, слънчева страна, не се надявах да оживея. Но при мисълта, че демонът ще живее и ликува, яростта и жаждата за мъст отново пламнаха в гърдите ми и като мощен прилив удавиха всяко друго чувство. След кратка почивка, по време на която духовете на мъртвите витаеха наоколо и ме насърчаваха да продължа по трудния път на отмъщението, аз започнах да се готвя за пътуването.
Смених шейната си с друга, пригодена за преходи през Ледовития океан, и след като закупих големи запаси провизии, навлязох в морето.
Не знам колко дни са изминали оттогава; знам само, че понесох несгоди, които само справедливото чувство за възмездие, горящо в мен, ми помогна да издържа. Често на пътя ми се изпречваха огромни и неравни ледени планини и неведнъж чух под себе си грохота на вълните, които заплашваха да ме погубят. Но после студът пак сковаваше всичко и правеше пътя ми през морето по-сигурен.
Съдейки по количеството храна, което съм изразходвал, мога да предположа, че са изминали три седмици, откак тръгнах през океана. Измамената ми надежда често изтръгваше от очите ми горчиви сълзи на безсилие и мъка. Отчаянието ме овладя и в най-скоро време щях да се поддам на тази неволя. Веднъж, след като горките животни, които ме теглеха, преодоляха с неимоверни усилия стръмния склон на една ледена грамада и ме изкачиха на нейния връх, при което едното умря от прекомерно напрежение, аз се загледах с болка в безкрайния простор и изведнъж съзрях тъмно петънце върху потъващата в здрач ледена повърхност. Напрегнах зрението си, за да разбера какво може да бъде, и извиках тържествуващо: различих шейната и в нея добре познатата уродлива фигура. Живителната струя на надеждата отново се вля в сърцето ми. Топли сълзи изпълниха очите ми, но аз бързо ги изтрих, за да не ми пречат да виждам демона; въпреки това обаче горещата влага замъгляваше погледа ми, докато накрая се поддадох на вълнението и заплаках на глас.
Но време за бавене нямаше; освободих кучетата от мъртвия им другар и ги нахраних до насита; след едночасов отдих, който ми бе абсолютно наложителен, макар да ми се стори тягостно бавене, продължих гонитбата. Шейната все още се виждаше и вече не я губех от поглед освен когато отпреде ми се изпречваше някоя ледена скала. Аз явно я настигах и когато след близо два дни преследване видях врага си на не повече от миля разстояние, сърцето лудо заигра в гърдите ми.
И именно тогава, когато той беше почти в ръцете ми, надеждите ми рухнаха отново и аз изцяло изгубих следите му — нещо, което преди не ми се бе случвало. Дочу се мъртвото вълнение; все по-зловещо и по-силно ставаше бученето на вълните, които се плискаха и напираха под мен. Аз продължих да се движа напред, но напразно. Вдигна се вятър, морето ревна, внезапно страшно се разтърси като при земетресение и се разцепи с оглушителен трясък. Всичко стана много бързо — след няколко минути между мен и врага ми бушуваше водна стихия и ме носеше върху откъснат леден блок, който непрестанно намаляваше, готвейки ми по този начин ужасна смърт.
Така изминаха много страшни часове; няколко от кучетата ми измряха, а и аз самият изнемогвах под бремето на неволите, когато съзрях кораба ви, застанал на котва и обещаващ надежда за помощ и спасение. Не бях допускал, че корабите навлизат толкова далеч на север, и тази гледка ме изуми. Бързо разглобих част от шейната, за да си направя весла, и по този начин с мъчителни усилия можах да придвижа ледения си сал до вас. Бях решил, че ако се движите на юг, ще се доверя по-скоро на милостта на вълните, отколкото да се откажа от целта си. Надявах се да измоля от вас лодка, с която да продължа преследването. Но се оказа, че държите курс на север. Качихте ме на борда, когато силите ме бяха напуснали; изнемощял от лишенията, щях всеки момент да се предам на смъртта, от която все още се боя, защото задачата ми не е изпълнена.