Гласът му постепенно отслабваше, докато накрая, омаломощен от усилието, той млъкна. След около половин час отново направи опит да заговори, но не можа; едва стисна ръката ми и очите му завинаги се затвориха, а сянката на леката усмивка изчезна от лицето му.
Какво да кажа, Маргарет, за ненавременната гибел на този велик дух? Как да ти предам дълбоката си скръб? Каквото и да кажа, ще е бледо и недостатъчно. Сълзите ми текат, душата ми е помрачена от тежката загуба. Но аз пътувам към Англия и там може би ще намеря утеха.
Но ето че ме прекъсват. Какво ли означават тези звуци? Удари полунощ, духа свеж ветрец и дежурният на палубата с нищо не издава присъствието си. Ето пак: чувам човешки глас, но много дрезгав — той идва от каютата, където лежат тленните останки на Франкенщайн. Ще трябва да проверя какво става. Лека нощ, сестричке.
Боже мой! На какво станах свидетел преди малко! Все още съм замаян. Не съм сигурен, че ще мога да разкажа подробно случилото се, но повествованието ми няма да е пълно без този последен, изумителен епизод.
Влязох в каютата, където лежеше тялото на клетия ми, прекрасен приятел. Над него се бе надвесило някакво същество, което нямам думи да опиша: с гигантски ръст, но тромаво и непропорционално. Лицето му, наведено над ковчега, бе скрито от дълги, несресани коси. Виждаше се само огромна ръка, с кожа като на мумия. Като чу стъпките ми, той прекъсна горестния си плач и хукна към прозореца. Никога не съм виждал нещо по-ужасно от това лице, от неговата отблъскваща и страшна уродливост. Неволно затворих очи и се опитах да си напомня, че имам дълг спрямо този убиец. Извиках му да спре.
Той спря и ме загледа учудено; но щом съзря отново безжизненото тяло на създателя си, сякаш забрави за мен и пак изпадна в дивата ярост на някакво неконтролируемо изстъпление.
— Той също е моя жертва! — възкликна чудовището. — С неговата смърт се затваря веригата на моите престъпления. Нещастното ми съществуване приключи. О, Франкенщайн! Благороден, самоотвержен човек! Каква полза, че сега ти искам прошка! Аз, който те погубих, като убих любимите ти хора. Уви, той е студен и безмълвен.
Гласът му се задави, а първият ми порив, подсказан от дълга да се подчиня на предсмъртната молба на моя приятел и да унищожа врага му, бе разколебан от смесено чувство на любопитство и жал. Приближих се към чудовището, но не посмях да вдигна поглед към лицето му — толкова зловеща и нечовешка бе неговата грозота. Опитах се да кажа нещо, но думите застинаха на устните ми. А той продължи да издава безумни, несвързани упреци към самия себе си. Най-сетне събрах сили и в една пауза между страстните му изблици се обърнах към него:
— Твоето разкаяние вече е безполезно. Ако се бе вслушал в гласа на съвестта и бе усетил нейните укори, преди да дадеш воля на пъклената си мъст, Франкенщайн щеше да е жив.
— Какво си мислите — извика демонът, — да ме би да не чувствувах мъките на разкаянието? Той — и тук посочи към мъртвия, — умирайки, не е изпитал и една десетхилядна от терзанията, които преживях, докато го водех към гибелта. Тласкаше ме някакво чудовищно себелюбие, а в същото време сърцето ми бе отровено от съзнанието за вината. Да не мислите, че стоновете на Клервал ми звучаха като музика? Аз бях създаден за обич и състрадание, но когато несгодата ме обърна към ненавист и зло, това насилствено преобразяване ми струваше неописуеми мъки.
След убийството на Клервал се завърнах в Швейцария, смазан и подтиснат. До болка ми беше жал за Франкенщайн, а себе си мразех. Но когато разбрах, че той, моят създател и виновник за неизразими мъки, се осмеляваше да мечтае за щастие и докато ме е хвърлял в отчаяние и злочестие, е търсел удоволствие в чувства и страсти, от които завинаги бях лишен, безсилната завист и горчивото негодувание ме изпълниха с ненаситна жажда за мъст. Спомних си заканата, която му бях отправил, и реших да я изпълня. Знаех, че готвя за себе си нетърпими мъки, но бях роб, а не повелител на страсти, които ненавиждах и на които не можех да се противопоставя. И все пак, когато тя умря… Впрочем не, тогава не бях нещастен. Бях отхвърлил всякакво чувство, подтиснал всяка болка и бях стигнал до предела на отчаянието. От този момент злото стана моето добро. Отишъл така далеко, нямах друг избор, освен да се приспособя към една природа, която доброволно си бях избрал. Да завърша адския си замисъл — това стана мое съкровено въжделение. А сега всичко свърши — ето я последната ми жертва.