Уилям Уортън
Франки Фърбо
Посвещавам тази книга на дъщеря ни Кейт, съпруга й Бил и на двете им прекрасни дъщери: Дейел — на две години и Миа — на осем месеца.
Всички те са мъртви. Загинаха на 3 август 1988 г. в 4:00 следобед при ужасна автомобилна катастрофа на магистрала I-5 в долината Уиламет, щата Орегон.
Зловещият инцидент бе предшестван от подпалване на околните стърнища, което е станало с разрешението на местните власти. Въпреки нещастието, при което загинаха седем и бяха ранени трийсет и пет души, а двайсет и четири автомобила бяха унищожени, в Орегон продължават да палят стърнищата с благословията на самия губернатор. Протестите на хората, които живеят в околността, са пренебрегнати заради интересите на по-малко от хиляда фермери, които носят на щата годишен доход от 350 милиона долара, а самите те печелят около 170 милиона.
Първата история за Франки Фърбо съчиних за Кейт преди трийсетина години. През следващите двайсет всяка сутрин разказвах на децата си по една история. Надявах се един ден да ги разказвам и на Дейел и Миа.
Сега благодарение на безочието, недалновидността и алчността на тези фермери, подкрепяни от официалните власти на щата Орегон, това никога няма да стане.
Дори след време да им простим, никога няма да се примирим.
Глава 1
Отшелници
В Централна Италия, скрит сред хълмовете на Умбрия, има град на малко възвишение. Нарича се Перуджа. Това е стар град-крепост; земята под него е пронизана от тунели, помогнали на жителите му да издържат обсадите по време на множеството войни, които през вековете вилнеели на полуострова.
На няколко километра на юг от Перуджа се намира селцето Препо. В него има само дванайсет къщи; това са домовете на фермери, които обработват малките парчета земя около селото. Повечето от тях отглеждат маслини и грозде. Садят зеленчуци за лична консумация и жито за животните си.
За да орат земята, селяните отглеждат огромни бели волове, наречени buoi. Тези красиви животни обикновено се впрягат по двойки в дървени хомоти. Дървените плугове се забиват дълбоко в тъмнокафявата земя.
По склоновете на един от хълмовете край Препо расте малка борова гора. В покрайнините й, над един парцел от около два хектара, се издига неголяма каменна къща. Покрита е с керемиди, обрасли с мъх. Къщата има комин и пет прозореца с дървени капаци. От южната й страна, така че да улавя слънчевите лъчи, е долепена тераса с асма. През лятото и ранната есен гроздовете увисват над терасата и листата образуват сянка. Прекрасно е да се живее тук.
В къщата до гората на хълма живее странно семейство. Бащата е американец. Майката, макар да говори перфектен италиански, не е италианка. Не прилича и на американка. Има златистокафява кожа и тъмночервена коса. Жителите на Препо я намират за brutta или грозна, защото за тях рижата коса е дело на дявола. Всъщност почти всички освен местните я намират за красива.
Семейството американци живее в къщата повече от четиридесет години. Бащата често излиза да побъбри със селяните или отива с велосипеда си до Перуджа, за да напазарува. Майката остава у дома, чисти и работи в градината. Тя разговаря с малцина. Ако някой се отбие, го посреща много любезно, но никога не го кани вътре и никога не ходи на гости. Много пъти са я виждали сама или със съпруга си да се разхожда нощем из полята. Някои от жителите на селцето твърдят, че е вещица.
Този американец и странната му съпруга имат четири деца. Три от тях, след като навършиха съответната възраст, напуснаха дома, но най-малкото продължава да живее с мъжа и жената. Нито едно от тях не е учило в италианско или в каквото и да било училище. Родителите сами са преподавали на децата си.
Мъжът говори малко италиански, но с доста силен американски акцент. Децата владеят прекрасно като майка си чуждия език. Сигурно тя ги е научила.
Освен че се грижи за лозята и маслиновите горички, бащата-американец, чието име е Уилям Уайли, пише приказки за децата си. Често го виждат да обикаля околността, яхнал велосипеда си, натоварен с рула хартия и кутия с бои, и да търси подходящо място за рисуване. Никой не е виждал нещо нарисувано или написано от него, така че не е ясно дали историите или илюстрациите му са публикувани в Англия и Америка. Местните хора не пътуват много. Рим е най-далечният град, до който някой от тях е стигал.
Пощальонът е този пътешественик. Той снове из цялата хълмиста област, осеяна със селца, за да разнася писмата. Всички го смятат за човек, който е пътувал много. Според него американецът често получавал писма и колети от Америка и разни други места. Всъщност пощата на този Уилям Уайли е горе-долу половината от всички писма, които пощальонът разнася в малката си чанта, прикрепена отпред на велосипеда му.