Стан погледна картата; твърдеше, че мостът е по̀ на север, макар в действителност да се намираше по-скоро на изток. Нямах представа къде се намираме. Само исках всичко да свърши по-бързо и да се върнем.
Започнахме да си проправяме път през клисурата, образувана от рекичката. Напредвахме бавно, защото беше тъмно. Небето бе слабо озарено от онази светлина, която се появява преди изгрев, когато си на пост и чакаш да те сменят. Но както обикновено тя не ни помагаше особено. Ориентирахме се най-вече по ромона на поточето.
Клисурата ставаше все по-стръмна и от двете страни, затова непрекъснато се подхлъзвахме и падахме във водата. Изведнъж Стан спря. Посочи нещо с ръка. Беше мостът, който търсехме. Оказа се типичен италиански мост, с каквито бе осеяна околността — двата му края бяха иззидани от камъни, а средата бе от масивни греди. Беше доста по-широк от рекичката, която сигурно ставаше много пълноводна през пролетта. Пропълзяхме малко по-близо. Стан се наведе към ухото ми.
— Искаш ли да минеш от онази страна и да хвърлиш един поглед?
Не исках, но нямаше как. Кимнах. Той отново доближи устни до ухото ми. Носеше часовник с фосфоресциращ циферблат, който бе взел от един италиански офицер.
— Разполагаме с половин час преди корпусът и дивизията да атакуват. Дотогава трябва да сме далеч оттук. Необходими са ми пет минути, за да намеря добро прикритие, после стъпи на моста и набързо го огледай.
Запълзя по склона. Седнах и се зачудих какво правя. Разполагах с карабина и четири гранати. Ако някой охраняваше моста, щеше да ме застреля още щом стъпех на него. Единствено мракът бе на моя страна. Участвах в един от онези разузнавателни патрули, който можеше да се окаже само разходка на студа и влагата или последна разходка към вечния студ.
Когато видях, че Стан е заел позиция, тръгнах напред. Нагазих в потока, докато водата заля ботушите ми; така ми беше по-лесно, а и по-мокър нямаше как да стана. Достигнах онова състояние, когато човек не просто се страхува, а се страхува да не се уплаши. Когато си прекалено уплашен, не вършиш нищо както трябва; това наистина е много опасно.
Питах се дали е възможно да се изкача по-нагоре по склона и да прибягам към някое укритие. Проблемът е, че когато нищо не се случва, ставам непредпазлив.
Когато наближих моста, видях, че около него растат храсти и тръстики. Приклекнах сред тях и огледах внимателно моста. Изглежда, там нямаше никого. Започнах да се притеснявам за времето; часовникът ми беше обикновен „Булова“, който не светеше на тъмно и все не успявах да видя циферблата, колкото и да въртях китката си. От приюта „Сейнт Винсънт“ ми го подариха като награда за завършването на гимназия, тъй като бях първенец на випуска. Удивително, но той продължава да работи след всичко, на което беше подложен. Това е обикновен часовник, не е водоустойчив, но много пъти съм го потапял във вода.
Стигнах до моста откъм нашата страна на потока. Плъзнах се под него и опипах за мини или пръчки динамит. Нямаше нищо. Тихичко се покачих върху дъските и легнах на тях. В този миг почувствах как луната, звездите и светлината от всички възможни източници се концентрира върху мен. Погледнах надолу, очаквах едва ли не да видя, че хвърлям сянка. Беше прекалено тъмно; въображението ми си играеше игрички с мен.
Запълзях по корем и стигнах до ръба на моста, за да проверя всяка от опорите. Реших, че ако се случи нещо, ще се хвърля във водата и ще заплувам надолу по течението. Вероятно не го мислех сериозно, просто това ми се въртеше в главата.
Ключът към успеха на всеки разузнавателен патрул е параноя в напреднала фаза. Трябва да очакваш най-лошото и да бъдеш подготвен за него всяка минута. Най-малкото самоуспокоение може да доведе до внезапна смърт.
Продължих да пълзя. Опитвах се да остана в сянката на парапета и да надникна под централния свод, където се срещат диагонално разположените дървени греди. Точно тук би трябвало да има динамит, ако някой се кани да вдигне моста във въздуха. Нямаше нищо. Започнах да се чувствам по-уверен. Допълзях малко по-нататък, трябваше да проверя само онези подпори, където се срещат дървените греди и каменният фундамент. Двамата със Стан се бяхме разбрали, че ако всичко е наред, когато свърша, ще махна с ръка и той ще тръгне обратно към мястото на срещата, където се бяхме разделили. Това не бе първата ми разузнавателна мисия със Стан. Редувахме се при поемането на рискове и сега бе моят ред.