Надникнах отново над края на моста, почувствах, че нещо не е наред, но в действителност не го очаквах. Изведнъж отдолу се протегнаха две ръце и ме дръпнаха! Карабината ми се заклещи между перилата и се смъкна от рамото ми.
Бяха двама германци. Не бяха от СС, униформите им бяха зелени, градинското зелено на Вермахта. Онзи, който ме издърпа, опря нож в гърлото ми, пушката на другия беше насочена към главата ми. Вдигнах ръце. Лежах по гръб, полузалят от реката. Онзи отдръпна ножа и посочи към хълма от другата страна на клисурата. Вторият ме изръга с пушката в ребрата. Заизкачвах се по склона, препъвах се и се питах дали Стан ни вижда. Сигурно, но беше безпомощен. В тъмнината не можеше да различи кои са добрите, тоест аз, и кои лошите, тоест фрицовете. Надявах се да не стреля. Не беше добър стрелец, едва изкара изпита, и то с наша помощ.
След няколко минути стигнахме дупка, изкопана в подветрения склон на хълма от другата страна на клисурата. Тикнаха ме в нея. Онзи с ножа имаше и шмайзер, който бяхме кръстили „пушка-хлъц“, преметнат през рамото. Протегна ръка към врата ми и скъса синджирчето с личните ми знаци. Сетне изряза и знака на дивизията ми. Претърси ме и взе часовника и портфейла ми. Заприлича ми повече на обир, отколкото на плен. Обзе ме страх. Тия двамата май никога не бяха чували за Женевската конвенция. Или може би им беше влязла през едното ухо и излязла през другото. Такъв ми бил късметът.
Немецът наблъска вещите ми в джоба си и каза нещо на партньора си. Вторият фриц се облегна на стената на дупката и подпря пушката на коляното си; тя сочеше право в гърдите ми. Първият, който бе взел нещата ми, се изкатери от дупката и тръгна по склона.
Опитах се да се усмихна на фрица с карабината, усмивка в мрака. Той не ми отвърна. Питах се колко ли е часът, кога ще започне артилерийският огън. Питах се дали Стан е успял да се върне и да съобщи, че съм попаднал в плен. По дяволите, не биха спрели артилерията заради някакъв скапан редник!
Започнах бавно да движа ръце над главата си, сякаш падат бомби. Повторих няколко пъти и „бум-бум“. Германецът свали предпазителя! Може би „бум-бум“ означава нещо друго на немски. Опитах се да му обясня какво ни очаква, но той стана още по-подозрителен и ме взе на мушка, за да покаже, че е готов да ме застреля при първото погрешно движение. Започнах да изпадам в паника. Нашите просто бяха длъжни да изравнят моста със земята.
Ето! Първи, втори снаряд. Третият падна на петнайсетина метра под нас, отдясно на моста, досами водата.
Сега вече германският ми приятел проумя какво става. Насочил пушката си към мен, сведе глава, а навсякъде около нас хвърчаха камъни и буци пръст. Опитах се да му обясня със знаци, че трябва да се измъкнем от дупката и да тръгнем нагоре по склона. Той отново се прицели в мен и изкрещя нещо. Нов залп свисти и гърми край нас; мостът хвръкна във въздуха, камъни и парчета дърво летяха наравно с шрапнелите и буците пръст. Беше свършено с моста; всички трябваше да си намокрят краката. Ако фрицовете не го гръмнеха, щяхме го сторим сами.
Свих се на дъното на дупката, притиснал здраво ръце към главата си. Сетих се, че нямам каска. Падна, когато двамата германци ме издърпаха под моста, и вероятно е била отнесена от течението. Започнах да съжалявам за нея.
Мисля си, че бях лишен от възможността да се предам. Често пъти си фантазирах как крача към някакъв фриц, връчвам му пушката си и се предавам като генерал Ли при Апоматъкс1. Но те взеха гранатите ми, преди да успея да реагирам, а пушката ми остана на моста, всъщност сигурно вече се бе разхвърчала на парчета из околността.
Е, сега бях пленник, но не за дълго. Отново се опитах да накарам този тип да се измъкнем заедно от дупката, но безуспешно.
В този миг ни улучи снаряд. Сътресението беше толкова силно, че очите ми сякаш щяха да изскочат от орбитите. Двамата с фрица се боричкахме кой да заеме най-ниското място в дупката. И двамата крещяхме. „Мамо“ и „Mutti“ бяха най-често изричаните думи тази сутрин, но никой не се отзова. Дори не помня майка си, но това не ми пречеше да крещя. Шумът, камъните и пръстта, които падаха върху нас, изпълваха въздуха.
Насред целия този ужас видях пушката да лежи захвърлена в единия край на дупката, фрицът беше забравил за нея. Сега войната се води с по-големи оръжия; това беше тапешник в сравнение с тях.
Реших, че ако по някакво чудо се измъкнем от този ад, ще бъде много по-добре германецът да се окаже мой пленник. Затова използвах миг на затишие, когато към устите, очите и ушите ни не хвърчи кал, да се наведа и да притисна пушката към гърдите си. Можеше да ме вземат и за герой; нямаше да ми навреди. С голи ръце, след като попаднал в плен, той надвил врага и избягал… и тем подобни глупости. Мога да съчиня цяла реч, достойна за връчването на Бронзова звезда.
1
Град в щата Вирджиния; там генерал Ли се предава на генерал Грант, което слага край на Гражданската война в САЩ. — Бел.прев.