— Самият ти не вярваш в това, Уилям. Зная, че обичаш да си играеш с мисълта, да разсъждаваш върху същината на реалността и други такива, но сега въпросът е сериозен. Дълбоко в сърцето си съзнаваш, че няма Франки Фърбо. Не може да има. Абсурдно е.
Отвръщам на погледа й. Питам се дали не е по-добре да сменя темата. Държим много един на друг, а и „онова“ се случи толкова отдавна… но не мога да спра.
— Каролин, знаеш, че ме уволниха от армията по параграф осми. Не съм те лъгал по този въпрос, нали?
— Разбира се, скъпи. Никога не съм му придавала значение. Обичам те. Обичах те тогава, обичам те и сега.
— Но когато ти разказах за параграф осми, споделих и за Франки Фърбо. Разказах ти всичко, когато бяхме в университета, след като се запознахме на една от редовните петъчни танцови забави и се влюбихме. Разказах ти го през онази нощ. Почувствах, че си първият човек, с когото мога да споделя за Франки и който няма да се изсмее, да се уплаши или да побегне. Случи се в годината, когато бях изписан от болницата в Кентъки. Истина е, нали? И ти ми повярва, нали?
Каролин ме гледа. Държи пакетче масло, готова е да го прибере в хладилника.
— Беше много отдавна, Уилям. Всичко беше толкова объркано след войната и ти беше толкова тъжен. Живееше по невероятен начин, караше онзи страхотен жълто-черно-червен джип с клетки за птици, вградени в задната му част, спеше в палатка на един хълм в каньона Топанга. Сетне се настани в таванското помещение на „Мур Хол“ и заживя там.
Готова бях да повярвам на всяка твоя дума; дори да се усъмнях в нещо, пак бих се престорила, че ти вярвам. Не исках да те загубя. Бях толкова млада. Нямаш представа какво означава за едно младо момиче да срещне някого като теб и да осъзнае, че е влюбено — това е своеобразен израз на отчаяние.
— Значи не си ми повярвала тогава, не ми вярваш и сега. Просто си проявила деликатност. Така ли?
— Не е толкова просто, Уилям. Зная, че по време на войната си преживял ужасни неща, че си пострадал сериозно. Мисля, че те съжалих. Но по-важното е, че исках да бъда част от твоя живот, от живота, който ми каза, че мечтаеш да водиш. Вероятно част от разума ми, важна част, свързана със сърцето ми, ти е повярвала. Не разбираш ли — толкова силно го исках, че може би наистина съм повярвала. Никога не съм смятала, че те лъжа.
Издърпвам запушалката от умивалника. Избърсвам тигана и го окачвам на стената. Чувствам в душата си празнота, студенина, загуба; така се чувствах в болницата, когато никой не ми вярваше и непрекъснато ми задаваха все едни и същи въпроси. А сега собствената ми съпруга и най-малкото ми дете не ми вярват.
— Не те обвинявам, Каролин. Разбирам те. Но през всичките тези години смятах, че ми вярваш. Това ми помогна да запазя малкото разсъдък, който ми беше останал. Като изключим военните психиатри, не бях говорил с никого другиго. По-късно започнах да разказвам на децата; някои от историите бяха истински, такива каквито ги бях чул от Франки Фърбо, други съчиних сам, за да ги забавлявам. Но дори и в тези измислени истории има частица истина, в която вярвам.
Знаеш, че лекарите в болницата изкараха цялата история с Франки фантасмагория, която съм съчинил като компенсация за пълната амнезия, получена вследствие на тежко раняване. Твърдяха, че това е продължаваща халюцинация. Затова ме уволниха по параграф осми. Затова продължавам да получавам петдесет на сто от военноинвалидната си пенсия — не защото съм осакатен физически. Смятат ме за петдесет на сто умствен инвалид. Аз съм освидетелстван полуидиот. Знаеш го.
По дяволите, бях убеден, че поне ти ми вярваш! Бях сигурен, че разбираш историята с Франки и ми вярваш; това придаваше известен смисъл на съвместния ни живот. Може би не биваше да съчинявам някои от приказките, които разказвах на децата. Може би това е причината да престанеш да вярваш. Но исках да споделя магията. Исках да разберат защо баща им е такъв, какъвто е, защо живее по този начин, защо се опитва да създаде по-особен живот за всички ни.
Разбира се, някои от историите бяха измислени, защото Франки ми разказа много малко приказки. Но исках да ги споделя, не смятах, че ще навредят на децата ни. Освен това в известен невероятен, почти мистичен смисъл не съм ги измислил. Сякаш Франки ги разказваше чрез мен. Дори някои от детските приказки, които публикувах, изникнаха в съзнанието ми по този магичен начин. Аз самият не го разбирам.
Обаче това не означава, че Франки Фърбо не съществува. Много от приказките, които им разказах са истински и съм ги чул от Франки, особено онези, в които той открива, че се различава от събратята си, че е вълшебна лисица.