Тогава Франклин чу някакъв друг звук. Като че ли някой викаше името му! Ето, още веднъж…
— Тук съм! Ето ме! Тук съм! — завика Франклин, колкото глас имаше.
— Скръц-скръц, скръц-скръц, скръц-скръц, дум! — иззад дърветата се появиха родителите на Франклин.
— Ето къде си бил! — извикаха те, целунаха го, прегърнаха го здраво и не го пуснаха от прегръдката си.
— Толкова се уплашихме! — каза баща му.
— Обеща, че няма да влизаш сам в гората! — скара се майка му.
— Но аз не го направих нарочно. Стана без да искам! — подсмръкна Франклин. — Търсех Лиско и не забелязах как е станало!
Тримата намериха пътечката и тръгнаха към къщи. Вечерята във фурната беше още топла. След като излапа по две порции от всичко, Франклин обяви, че иска да каже нещо важно.
— Съжалявам, мамо и татко! — започна той. — Извинявайте! Никога вече няма да влизам сам в гората!
— Дори и ако Лиско се е скрил там? — попита майка му.
— Дори и ако Рошко се е скрил там? — попита баща му.
— Който и да се е скрил там! — каза Франклин.
Отдавна беше станало време за лягане. Франклин се вмъкна в своята топла безопасна корубка.
— Лека нощ, миличък! — пожелаха му мама и татко.
Но никой не им отговори, защото Франклин вече спеше.