Донко Найденов
Франклин Томас
Първа глава
Влакът се рееше като гигантска червено-черна змия през красивата планинска местност. Огромни тревни площи се редуваха с гъсти тъмнозелени гори, а малки кокетни къщи, показващи се между дърветата, бяха накацали по стръмните склонове. Сивкавата мъгла поглъщаше острите далечни върхове, замрежваше неповторимите по своята красота скали, скриваше кристалните и чисти високопланински реки. Редуваха се дълги мостове, под които течаха красиви поточета или реки, с огромни тъмни тунели, водещи сякаш в недрата на земята. Стоманените колелета на тежкото возило потропваха като огромни чукове по наставите на релсите и огласяваха с множество тътени потъналата в тиха одисея околност.
Влакът се движеше. Пушекът на дизеловия локомотив оставяше своята дълга черна следа след себе си, която постепенно се разтваряше и изчезваше в безграничната чистота на мъглата. Гъстите вековните гори се бяха надвесили над релсите, сякаш ги закриляха от коварните сили на природата. С всеки завой се разкриваха все по-непонятни и приказни гледки, все едно тук, на това място, земята искаше да покаже най-красивата си същност.
Влакът трябваше да измине петдесеткилометровото разстояние между красивия планински град Олтън и големия окръжен център Нюпорт и за момента се движеше по разписание. Той возеше множеството пътници, които се връщаха от курортите или отиваха в Нюпорт, и с огромна наслада и вдъхновение наблюдаваха през прозорците неописуемата прелест на местността. По прозорците можеха да бъдат видени безброй грейнали лица с широко отворени очи и зейнали усти от възхищение пред силата на природата.
В дългото превозно средство обаче имаше един пътник, който в момента не гледаше към прекрасната зелена околност, нито се възхищаваше на чистите, сини и заснежени върхове — това бе умореният, но енергичен младеж Питър Дилън. Поради многото хора, пътуващи по това направление, той бе заел смешно и неестествено положение, като спеше прав, подпрял глава на прозореца. Умората от нощното преживяване бе разцентровала мозъчната му дейност, стягайки силно прасците и бедрените мускули и отпускайки всички останали, за да може Питър Дилън да спи прав.
Питър Дилън трябваше да пътува до Нюпорт, където всъщност живееше, но на гарата щеше да го чака красивата му приятелка Сюзън. Тя не знаеше (а и не трябваше да знае) за нощния купон с множество момичета, от който приятелят ѝ се връщаше от Олтън. Бяха се разбрали да се чакат в осем и половина на гарата в Нюпорт, а композицията пристигаше по разписание в осем, така че (според плановете Питър) имаше време и за чаша разведряващо кафе.
Но огромната умора, разцентрованата мозъчна дейност и опияняващото действие на изпитото немалко количество алкохол, му изиграха лоша шега. Когато влакът наближи високопланинската станция Лауд Ривър, в която имаше удобни автобусни превози до курорта Сейнт Валънтайн, и спря малко по-рязко, Питър Дилън се събуди изведнъж. Той, не съзнавайки в момента нито къде се намира, нито какво се случва около него; тръгна объркан подир слизащите пътници и след малко се оказа на перона на тихата малка гара, застанал на пътя на множеството туристи, тръгнали към паркиралите зад зданието автобуси.
Чистият студен въздух обля лицето и тялото му, спомените му постепенно започнаха да се възвръщат, той излизаше от „мозъчната пауза“. Гледайки към надписа на гарата, той си спомни, че всъщност пътуваше от Олтън и трябваше да се срещне със Сюзън в осем и половина. Влакът обаче бе потеглил, зад него като сиво-черна ивица се разреждаше димът, бълван от дизеловия локомотив.
Отиде до гаровото здание и попита чиновника дали в гарата има телефон, но той му отговори, че с него се набират само служебни номера. Питър седна на пейката и смълчано наведе глава. Отново бе прецакал Сюзън — този път неволно. Тя отново щеше да се сърди и да не му говори с дни. Питър бе твърде несериозен, знаеше го. Трудно човек се бори срещу природата си. Харесваше Сюзън, толкова време се бе борил за нея, докато я спечели, а сега я имаше, но явно не му бе достатъчна. Питър постоянно търсеше нещо и скиташе като бродник, той бе много непостоянен, отнесен. Сега, в този момент, седнал на студената пейка, отново се обвиняваше за своята глупост, въпреки че знаеше, че на неговата двадесет и петгодишна възраст човек трудно променя характера си.
Сюзън Хоуп бе млада, интелигентна и красива двадесет и тригодишна девойка. Тя не можеше да се оплаче от липса на обожатели, дори напротив — по-скоро можеше да се оплаква от прекалено голямата им бройка. Разбира се едно момиче с впечатляваща красота имаше определени изисквания към хората, с които трябваше да излиза. В началото на връзката им Питър отговаряше на почти всичките ѝ критерии за идеален мъж, но впоследствие показа и доста черти от характера си, които не ѝ се харесваха особено. Той стана твърде отнесен, често закъсняваше за срещите, понякога и изобщо не идваше. Винаги намираше оправдания, които го оневиняваха, като проклинаше късмета си, закъсненията в градския транспорт, задръстванията, контузии и други външни фактори. Това обаче поставяше под съмнение истинността на тези оправдания, а това изключително много дразнеше красавицата, която ненавиждаше лъжите и несериозното отношение.