Спряха до една беседка и седнаха на пейките. В далечината отново се чу бомба. Слънцето вече се снижаваше към хоризонта и оранжевата му светлина хвърляше дълги синкави сенки. Франклин гледаше Сюзън с особен блясък в очите. Тя му отвръщаше с трепетен поглед. Той имаше невероятни сини очи, които контрастираха с кафявите очи на Сюзън. Накрая ѝ каза:
— Сюзън, обичам те.
В този миг тя го прегърна и двамата се целунаха. Първата целувка бе плаха и несигурна, но след това те се отдадоха на инстинктите си. Цялата вечер премина в целувки, прегръдки и нежни думи, двамата разкриха напълно душите си. Сюзън никога преди не се бе чувствала така свободна. В предишните ѝ връзки винаги е имало предразсъдъци и ограничения, както в нея така и в партньорите ѝ. Никога досега, дори и когато бе с Питър, не ѝ се е искало толкова много да бъде с човека до себе си. Сега, в този момент, случилото се с Питър ѝ се струваше като далечен и незначителен епизод. Франклин бе направил така, че тя да забрави лошите емоции и да се отдаде напълно на щастието. Каквато и всъщност бе неговата максима.
— Сюзън, искам да сме заедно. Може да звучи банално, но чувствам, че ти си жената на живота ми.
— Нека и аз прозвуча банално, но сигурен ли си в тези думи? — отвърна му тя с усмивка.
— Сигурен съм.
— В такъв случай нищо не ни пречи да опитаме — каза младата жена и в същия миг Франклин я прегърна силно.
Следващите два дни бяха най-щастливите за Сюзън. Тя се чувстваше волна и безгрижна като малко дете. Франклин бе почти постоянно с нея и на нея ѝ беше изключително приятно. Тя с радост се включи в групата на Щастливците, като с Франклин прекарваха голяма част от свободното си време там. Освен това постоянно идваха нови и нови хора, някои от които споделяха проблемите си. Сюзън в началото само слушаше, но след това започна да взема активно участие в разрешаването на дилемите им. Франклин, основателят на цялото това сдружение, беше на седмото небе от щастие, защото всичките му идеи се реализираха повече от успешно. Той, заедно с „Хепибанд“, изпяваха приятни песни, всяка от които отпускаше и развеселяваше. И съвсем скоро след влизането си, изпълнените с негативизъм хора се усмихнаха и засияха като останалите — всичко това благодарение на Франклин Томас.
Сюзън гледаше с искрена любов новия си приятел. Тя разбираше, че бе попаднала на уважаван човек, с много висок интелект, страхотни организаторски умения и абсолютна позитивност. В своя разумен живот никога не бе попадала на подобна личност. В този момент напълно осъзнаваше, че винаги е искала да намери такъв човек.
Сюзън започваше да разбира към какво се бе запътил Франклин. Той бе напълно прав, че когато човек се стреми към щастие, може да постигне всичко, животът му се подрежда и малко по-малко се отървава от негативните емоции. Той бе напълно прав, че усмивката предразполага към положителни емоции, които пък от своя страна раждат истинските приятелства.
Понякога оставаха и сами. В такива случаи или ходеха на красивото езеро Валънтайн, или скитаха в големия парк „Джоузеф’с гардън“; играеха на всякакви игри, излежаваха се върху тревата, катереха се по дърветата. Всичко бе прекрасно, приказно, невероятно. На втория ден от любовта им Сюзън го запозна с родителите си, които харесаха много Франклин.
Ала след срещата, излизайки от дома, се разминаха с Питър, който явно бе дошъл да търси бившата си приятелка. Той огледа двамата, сърдито извърна глава и ги отмина, но Сюзън не обърна абсолютно никакво внимание на провокацията.
На третия ден Франклин ѝ предложи да му дойде на гости. Беше три и половина следобед, когато хванаха автобуса и поеха към крайните квартали. Слязоха на градска спирка под един малък хълм. Тръгнаха нагоре по хълма и когато достигнаха билото, от другата страна се показа голяма къща, обградена от тучна зеленина.
— Там живея аз — Франклин посочи в същата посока.
Къщата представляваше червена двуетажна сграда с декоративни елементи от викторианската епоха, с няколко ниски пристройки и малък двор с красива градина. Когато доближиха, Сюзън видя, че от нея излиза жена на средна възраст, облечена в черни дрехи. Франклин се затича и отвори вратата.
— Майко, как си?
— Добре съм, моето момче. Ти гости ли ни водиш?
— Да. Това е Сюзън. Новата ми приятелка.
— О-о, здравей, мило момиче, аз съм Хилъри Томас, майката на Франки — рече жената. Тя се усмихваше, въпреки че в нейните очи се четеше ясно доловимо страдание. — Ела, заповядай.
Сюзън подаде ръка и се здрависа:
— Аз съм Сюзън, много ми е приятно да се запознаем, госпожо Томас.