— Да влезем вътре — предложи Франклин.
И отвътре къщата бе много приятна. Не блестеше кой знае с какъв лукс, но всичко бе подредено и сякаш си знаеше мястото. Влязоха в голяма всекидневна, където имаше столове, кресло и маса. Вдясно, от другата страна на креслото седеше млад мъж в инвалидна количка. Очите му бяха широко отворени, но не бяха насочени към гостенката, а блуждаеха някъде надалеч.
— Сюзън, това е брат ми Робърт. Робърт, това е Сюзън.
Младият мъж се обърна към тях и протегна ръка. Сюзън плахо се доближи до него и пое ръката му. Тя бе слаба и бледа, досущ: лицето му.
— Ще я вземем ли с нас, Франк? — изрече Робърт с бавен глас.
— Ще я вземем, но нека първо свикне с нещата.
— Ако има още някой с нас, ще е по-лесно да достигнем до върха.
— Така е, Роби.
— Ония двамата се върнаха много преди да е започнало голямото изкачване. Те са излагацията на Акомикеран.
— Наистина ли?
— Аз ти казвам, брат.
— Ами такива са, брат ми. Но ние ще успеем.
— Робърт — намеси се Хилъри, — време е да хапнеш. Хайде в кухнята.
— Мамоо, трябва след малко да се приготвим за пътешествието.
— Първо ще хапнем, ще се наспим и тогава. Имаме много време — и тя го поведе към коридора.
Сюзън гледаше замислено към отдалечаващите се Хилъри и Робърт. Франклин каза:
— Автомобилна катастрофа. Тогава татко загина, а той оцеля, но остана парализиран от кръста надолу.
— Съжалявам. Моите съболезнования, Франк — едва пророни Сюзън. — Сигурно ви е много тежко.
— Така е. Животът може да ти поднесе всякакви неприятни изненади. Ако искаш да оцелееш, просто трябва да си подготвен.
В това време на вратата се показа Хилъри, държаща поднос с две чаши кафе и кекс:
— Нали ще пийнете кафенце?
— Да, мамо, благодарим ти.
— Благодаря ви, госпожо Томас — отвърна Сюзън, взимайки кафето си.
— Съжалявам, че няма да ви правя компания, но трябва да нахраня Робърт и да го сложа да си легне. А и нека ви оставя за малко сами.
— След като заспи, ела при нас. Ще те чакаме.
— А-а, да те питам, Франк, имате ли нужда от още елеци? Сега поне имам време да шия? — очевидно Хилъри шиеше тези красиви елечета с жълто-оранжев цвят — най-топлите цветове в цветовата гама, символи на щастието и слънцето.
— Да, мамо, ще има. Но още не бързай.
Той отиде до нея и я прегърна.
— Жал ми е за нея. Сигурно ѝ е много тежко — изрече Сюзън, след като Хилъри излезе от стаята.
— Така е, но това не пречи да е най-добрата майка.
— В началото на нашето запознанство мислех, че твоят живот е песен. Но виждам, че и ти си преживял доста драматични неща. Даже, ако трябва да съм честна, много повече от мен. Как поддържаш този оптимизъм, този стремеж към щастие? Как не стихва тази твоя енергия?
Франклин въздъхна, после отпи от кафето си, без да променя свежия си вид. Усмивката му не посърна нито за миг. Той отговори:
— Нали чу брат ми какви ги дрънкаше? Врели-некипели за някакъв връх, за някакъв Акомикеран…
— Нямаше как да не го чуя. Но не знаех какво има предвид.
— Говореше за Акомикеран. Нашата страна.
Сюзън го изгледа изненадано.
— Акомикеран е страната на щастието. С брат ми я създадохме още като деца. Той е с три години по-голям от мен. Тогава аз бях на шест, а той на девет.
— Къде е тази държава?
— Никъде. Единствено и само в главите ни. Даже сме начертали подробни карти със селищата, планините, реките. Там всички жители са щастливи, като всеки се стреми да достигне ВЪРХА!
— Какъв връх?
— Върхът, след който започва идеалното, върховното щастие. Когато човек премине от другата страна, той става неприкосновен. Нещо като Шамбала. Нали си чула за Шамбала?
— Да — отговори Сюзън.
— Но достигането до върха е изключително трудно. Има много спънки, препятствия. Но най-важното е да не се отказваш. Защото в противен случай се връщаш ДОЛУ.
— Много интересно. И как влизате в тази страна?
— Брат ми винаги е там. Аз се включвам от време на време, когато имам нужда да го направя. След катастрофата Робърт изгуби всичко, животът му се превърна в ад. За да не загуби и душата си, той СЕ ОТРЕЧЕ ОТ НАШИЯ СВЯТ и премина в Акомикеран. Телом е тук, но духом не. И НАЙ-ВАЖНОТО — ТОЙ Е ЩАСТЛИВ!
Сюзън кимна в знак на разбиране. След това погледна Франклин и в очите ѝ се четеше още по-голямо възхищение към любимия.
— Когато съм нещастен, и аз преминавам оттатък. Там се успокоявам и развеселявам. Там съм истински щастлив. И когато изляза от тази страна, усмивката отново е на лицето ми, а лошите мисли са далеч зад гърба ми.
— Когато ти наговорих онези неща по телефона, ти премина ли в страната си?
— Да. Тогава се почувствах зле. И след като отново влязох в Акомикеран, лошото настроение премина. Аз знам, че тя съществува някъде, не само в нашите мисли. Тя е истинска страна, истинско място, което лекува всичко.