— Защо още не сте преминали върха?
— Защото още не сме достигнали предела на щастието. Спънките са много и можеш да ги преодолееш само ако доближиш достатъчно предела на щастието.
— Мислех, че си достигнал този предел.
Франклин стана от стола, направи две бавни крачки и след това се обърна към нея:
— Имам още доста път да извървя. Но съм убеден, че някога ще го достигна.
Когато Хилъри се присъедини към тях и тримата подеха друга тема. Жената с миловидно изражение разказа за проблемите със сърцето си и как тя и Франклин събрали пари за операцията ѝ, която щяла да бъде след два дни и тогава щяла да се оправи напълно.
— И тогава мамчето отново ще бъде добре! — възкликна усмихнато Франклин и потупа майка си по рамото.
Момичето не знаеше как да реагира и какво да каже. Идеше ѝ да се разплаче, осъзнавайки проблемите на това прекрасно семейство. Но Сюзън виждаше, че любовта ги сплотява и събира. Хилъри бе невероятно грижлива и предана майка, чийто дълг бе да закриля и пази докрай синовете си. Франклин ѝ отвръщаше със същата обич и огромно уважение. И въпреки нелеката съдба и ужасните проблеми, семейството се справяше с живота. Сюзън си представи своята майка, затворена с втория ѝ баща в другата част на къщата, идваща при нея само когато има да ѝ казва нещо. Нейната майка не беше като тази на Франклин, тя бе много по-студена. Сюзън мислено поиска майка ѝ да бъде като Хилъри. Искаше и самата тя да прилича на нея. С цялата си душа се молеше операцията да мине успешно.
По някое време Сюзън поиска да си тръгне, защото вкъщи я чакали, а Франклин я изпрати до спирката на градския транспорт, където двамата прекараха още тридесетина минути в блажени целувки, докато пристигне автобуса.
Гражданската война вече бе започнала и не даваше признаци да спре скоро. Всеки ден недоволни граждани водеха сблъсъци с полицията или други умиротворителни сили. Над града се издигаше задушлив смог заради множеството бомби и димки, които хвърляха протестиращите. Нюпорт, както и много други градове, все повече заприличваше на бойно поле.
В същото време, независимо от войната, любовта на Франклин и Сюзън се задълбочаваше. Младата жена започваше да разбира защо е нужно всеки да се стреми към щастието. Чувстваше, че вече е по-щастлива и това означаваше, че разсъжденията ѝ са по-трезви, а лошите мисли ѝ идват все по-рядко. Сюзън вече не се сещаше за Питър, той бе останал далеч назад в историята.
Въпреки опасностите, създавани от озверелите протестиращи, Сюзън и Франклин прекарваха голяма част от времето си в изоставената сграда, където се събираха „хората на щастието“.
— Аз съм Ранди и в момента се занимавам с доставка на пици — едно новодошло момче започна да разказва пред съчувствените погледи на Франклин и Сюзън. — Майка ми и баща ми са разведени. Преди две седмици приятелката ми каза, че не иска повече да се вижда с мен. Започнах да мисля, че животът ми е пълен провал. И се питам, защо ми се случват толкова много нещастия? Как да променя живота си? Зная, че вие тук можете да направите всеки човек по-щастлив.
— Виж сега — каза Сюзън след кратък размисъл, — едва ли животът ти е толкова нещастен, колкото си мислиш. Зная, че си имал добри моменти.
— Ами имал съм, но са малко в сравнение с лошите.
— Или просто си се вплел толкова в нещастието си, че не можеш да се наслаждаваш пълноценно на тези моменти.
— Може и така да е — тихо отвърна Ранди. — Но знаете ли какво е да си дете на разведени родители? Или какво е да са те били като малък? А сега приятелката ми, която уж казваше, че всичко е наред, изведнъж ме напусна.
— Зная — отговори Сюзън съчувствено, — но каквото и да правиш, не можеш да промениш миналото си. Ти не си виновен за това, че родителите ти са те били или са разведени. Но възможно е да имаш скрити комплекси от миналото си и те влияят върху поведението ти сега и това да е една от причините за раздялата с приятелката ти.
Ранди помисли малко, след което рече:
— Може би е така. Може би наистина имам скрити комплекси. Случвало се е да избухвам без особена причина и след това да съжалявам. Но как да се отърва от тях? Не мога да спра да мисля за тези неща, те сякаш ми идват отвътре. Защо?
— Просто трябва да бъдеш малко или много… как да го кажа, непукист. Приемаш тези лоши неща прекалено навътре и това рефлектира върху начина ти на живот — намеси се Франклин.
— Но КАК ДА СТАНА НЕПУКИСТ, мамка му? Не мога просто така да кажа „край“ и всичко да тръгне по мед и масло!