— Не можеш сега, в момента. Но ако си го наложиш като начин на мислене, след време нещата могат да се променят. Когато ти идва да избухнеш, просто си повтори няколко пъти, че това не трябва да се случва, че другите не са виновни.
— Сигурни ли сте?
— Абсолютно — потвърди Франклин. — Ние често сме тук. Можеш да идваш при нас, да общуваш с нас и след време ще се почувстваш по-добре. Ще видиш.
— Ами, добре — усмихна се Ранди. Този разговор успя отчасти да го извади от мрачното настроение.
Все повече хора идваха при тях. Славата на „Хепи пийпъл“ все повече се разнасяше из кварталите на града. Все повече хора се радваха на усмихнати хора с жълто-оранжеви елечета. Появата им повдигаше духа на озверените, караше мрачните да се усмихват, нервните да се успокояват и облекчаваше мъките на болните. В условията на гражданска война те бяха като малък оазис в огромната враждебна пустиня.
— Аз съм Скот Клинтън, може би много от вас ме познават като Добрия Скоти — започна рус мъж на средна възраст. — Преди време видях една възрастна жена да плаче. Приближих се до нея и я попитах какво ѝ е, но тя вдигна глава и ми каза, че не ѝ се говори за това. Казах ѝ, че на мен може да разкаже всичко, защото съм от Щастливците, но тя отново отговори, че няма нужда от никого. И тогава ѝ отвърнах: „Щом не искаш да ти се помогне, продължавай да тъгуваш!“ — и си тръгнах. Просто искам да ви кажа, че има хора, които предпочитат да си плуват в своите мрачни води.
Не последваха ръкопляскания. Скот се огледа предпазливо и вдигна ръце с думите:
— Е как трябваше да постъпя?
Франклин направи две крачки към него и спря:
— Не по този начин. Зная Скот, че си искал да помогнеш на жената, но в случая тя не е искала да говори за това. Не всеки може да сподели лош момент от живота си, защото ще трябва отново да се върне към него.
Скот кимна в знак на разбиране. Франклин продължи:
— Просто можеше да ѝ кажеш: „Разбирам ви, но все пак, ако пожелаете да споделите, може да ви олекне“. А ако отново не иска да го стори, може да ѝ кажеш например че в случай че реши, може да ни потърси тук и ние бихме опитали да ѝ помогнем или поне да облекчим тревогите ѝ.
— Да, наистина. Може би действах прекалено импулсивно.
— Когато един човек е в лошо настроение, в никакъв случай не трябва действаш така. Може да го депресираш още повече.
Скот отново кимна, явно осъзнавайки грешката си. След това стана и подаде ръка на Франклин.
Сюзън бе щастлива. Тя вече вземаше активно участие в благородната кауза, която Франклин бе създал. Двамата никога не се караха, дори и да имаха леки спорове за нещо, те винаги завършваха с усмивка. Младата жена се чувстваше силна и здравомислеща. За разлика от живота ѝ преди запознанството с Франклин, сега почти винаги вземаше правилното решение. Дори в колежа започна да ѝ върви, защото новото състояние на духа ѝ даваше стимул да учи и да се развива. Вкъщи фактът, че рядко контактува с майка си и втория си баща, не бе проблем от чак толкова голямо естество. Даже редките разговорите с майка ѝ станаха по-продължителни. А в работата всички нейни инициативи тръгваха по мед и масло. Животът на Сюзън добиваше смисъл.
Не така обаче стояха нещата при Питър Дилън. След като Сюзън го завари пиян и дрогиран в обятията на Мария, това преобърна живота му. Не смееше да ѝ звъни повече, беше го страх, че тя ще му иска дълго обяснение. Знаеше, че станалото между него и Мария постави край на взаимоотношенията им.
После той продължи да живее по стария начин — да се вижда със старите си приятелки и от време на време да се запознава с нови. С повечето от тях не създаваше по-стабилни отношения, почти всички имаха сериозни връзки, дори някои бяха омъжени. Само че Сюзън му липсваше. В първите дни не усети чак толкова отсъствието ѝ, но след време нещо започна да го яде отвътре. Тя все по-осезаемо започна да присъства в мислите му, често я сънуваше, виждаше я във всяка своя позната. Ставаше по-унил и мрачен. Веднъж дори се обади на Мария и гръмко я обвини за това, че го е подвела да пристъпи етиката си и да се отдаде на удоволствието, за да го хване Сюзън. Разбира се, тя не бе виновна, защото инициативата за това, което се случи, бе изцяло негова. Но в яда си Питър изрече грозни думи по неин адрес, казвайки ѝ, че е кучка и лека жена. Това охлади отношенията му с нея.
Впоследствие Питър Дилън се отдалечи от приятелките си, а нови запознанства вече липсваха. Той изпадна в депресия и единственото, за което говореше на приятелите и познатите си, бе да се оплаква от липсата на най-доброто момиче, което бе имал и бе загубил. Това накара и приятелите му да се отдръпнат, понеже те вече чувстваха отегчение от неговото присъствие.