Питър Дилън стана самотен, единствен на света, отритнат от всички. Той никога до сега не бе изпадал в такова състояние. Знаеше, че трябва да опита на всяка цена да се сдобри със Сюзън, но засега нямаше смелост да го направи.
— Искам да ви се оплача от майка си — думата взе едно момиче на около петнадесет, което се представи като Клаудия.
— Какво се е случило? — настойнически я попита Сюзън.
— Преди време майка ми стана член на вашата група. С татко се разделиха преди няколко години. Преди да дойде при вас, тя бе мрачна и затворена заради раздялата, но въпреки това чувствах, че ме обичаше с цялото си сърце. След като се присъедини към вас, тя започна да се усмихва по-често, стана много по-весела и жизнерадостна. Започна да ми натяква, че трябва и аз да се усмихвам, за да бъда щастлива.
— И какво лошо има в това?
— Вече не мога да споделям чувствата си с нея така, както споделях преди. На всичко, което ѝ казвам, тя ми отвръща, че не трябва да ми пука, че трябва само да се усмихвам. Не обръща внимание, че съм в лошо настроение, не забелязва, когато се затварям в стаята си, не я интересува, че съм самотна. Тя просто си мисли, че съм щастлива като нея и не вижда лошите неща около нас.
— Разбирам — каза Сюзън и след това попита момичето: — Коя е майка ти?
— Лиса Гренсфийлд!
— О, Лиса, познавам я. Ще поговоря с нея. Даже можем да поговорим трите.
— Как мислите? Нали щастието трябва да е нещо хубаво? Защо това хубаво нещо ми се отразява така зле?
— Не всеки възприема този стремеж към щастие по правилния начин. Може би майка ти е имала твърде много лоши моменти и в сегашния момент не иска да избяга от комфорта си. Навярно иска да започне да гради живота си наново, по коренно различен начин. Ела с мен, мисля, че сега е тук.
— Тук е, видях я. Но не исках тя да ме вижда.
— Разбирам те, Клаудия, но според мен е най-добре да поговорим с майка ти.
След малко Сюзън и Клаудия стояха до руса слаба жена на средна възраст, с бистри и замечтани сини очи.
— Здравей, Лиса.
— Здравей, Сюзън. Клаудия, какво правиш тук?
— Искаме да поговорим с теб, мамо.
— Добре, моето момиче. Нека поговорим.
— Клаудия оплаквала ли се е напоследък?
— Ами, да. Зная, че има някакви тревоги, но постоянно ѝ казвам, че трябва да мисли позитивно.
— Това е добре, съгласна съм, че трябва да се мисли по този начин. Но не смятам, че постъпваш правилно спрямо нея.
— Защо? Нали тук пропагандираме точно този модел?
— Клаудия ми каза, че вече не може да споделя лични неща с теб. Чувства се самотна и изоставена — отговори Сюзън.
Майката погледна към дъщеря си:
— Нали всеки път ти казвам, че трябва да мислиш положително и да се отърсиш от лошото настроение? Защо не ме слушаш?
— Но как, мамо?
Сюзън се намеси:
— Ние пропагандираме също, че ако някой страда, трябва да му се помогне. Наложително е да се вслушваме в проблемите на другите. Мисля, че като майка, трябва да я изслушаш, да вникнеш в проблемите ѝ и двете да се опитате да ги решите.
— Но проблемите са ЛОШИ НЕЩА! Защо трябва да вникваме в лошите неща, като можем да ги игнорираме?
— А нали за да достигнем до „доброто“, трябва да се отърсим от тези лоши неща. Това няма как да стане с игнориране. Няма начин някой да се отърве от проблемите, ако му се говори така: „Трябва да се отърсиш от тях“. А ти, като доста по-опитна в житейския си път, е добре да ѝ дадеш вяра, надежда, сигурност, че може да разчита на теб като майка. В противен случай това щастие, което се опитваш да ѝ втълпиш, ще бъде фалшиво, а проблемите ѝ ще останат вътре в нея.
Лиса слушаше замислена. Около минута, след като Сюзън спря с монолога, тя остана неподвижна с наведена глава. Сетне се изправи и изрече:
— Може би наистина не съм била права.
— Не се безпокой, Лиса, всеки нормален човек минава през подобни етапи. Ти си преживяла голямо нещастие и е нормално да се държиш по този начин. Но животът ни учи да поправяме грешките си. Надявам се, че скоро при вас всичко ще бъде наред.
Лиса гледаше ту към Сюзън, ту към дъщеря си. Накрая прегърна Клаудия и каза тихо:
— Съжалявам. Ще се опитам занапред да бъда по-добра.
— Ти си добра, мамо — усмихна се момичето. — Най-добрата.
След няколко минути по лицата трите жени грееха широки усмивки.
— Здравейте, аз съм Робин и съм от Болър, на седем мили от тук — весело изрече мъж на около тридесет. — Моята цел е същата като вашата, а именно — да достигна до максималното щастие. Винаги се старая да съм весел и усмихнат. Но лошото е, че много от колегите ми не ме разбират и ме мислят за несериозен. Но не ми пука особено, тъй като с течение на времето виждат, че не са били прави. И така, около мен винаги цари добра атмосфера, на всички им е приятно да разговарят с мен. И затова съм тук, защото разбрах, че има още много хора, които мислят по този начин.