— Браво, Робин, браво — поздрави го Франклин. — Радвам се, че човек като теб се присъединява към нас.
— Аз бих се радвал, ако мога по някакъв начин да променя света и всички да разсъждават така. Радвам се същи, че и вие искате това.
— Така е. Ние ВЯРВАМЕ, че един ден това ще стане. Навярно светът е създаден така, че да има и лоши и добри хора. И лошото винаги ще е неизменен спътник на доброто. Но се надяваме чрез такива инициативи доброто да придобива все по-голяма тежест.
Франклин, Сюзън и Робърт чакаха пред вратата на операционната, където оперираха Хилъри Томас. Робърт бе в инвалидната количка, докато Франклин и Сюзън седяха по столовете. Франклин потреперваше от време на време, видимо напрегнат — и той бе човек, който си имаше своите тревоги и притеснения. Сюзън бе сложила ръка на рамото му.
— Вини е най-богатият в цял Акомикеран — говореше Робърт.
— По-богат дори и от Джонсън, но никой не му завижда. И все пак Вини е тръгнал към върха, заедно с Конър.
Сюзън още не можеше да ги разбере напълно, макар да навлизаше по-навътре и по-навътре в чудната измислена страна.
— Ще тръгнат по западната част, откъм големия склон, от там, откъдето преди няколко дни опитахме и ние — вметна потъналият във фантазиите си Робърт.
— Там е много стръмно, но нищо не ги спира. Роби, трябва да ги изпратим като герои, защото те, също като нас, се стремят към абсолютното щастие. Като всички тук.
— Ние сме там и им благодарим. Те вече са герои. Сюзън, искаш ли дойдеш с нас? — Робърт се обърна към нея с празен поглед.
— Да, искам. И съм ви благодарна, задето ще ми дадете шанс да се присъединя към вас — отвърна момичето и погледна мрачно него.
— Може и да успеят! Представи си Франк, ако успеят ще бъдат новите герои! Макар че досега много малко хора са го правили — говореше развълнувано Робърт, а очите му сияеха с безжизнена енергичност.
— Каквото и да се случи, няма да се отказваме. И ние ще направим като Вини и Конър — Франклин също гледаше с блуждаещ поглед!
В това време откъм операционната излезе главният хирург — доктор Уинстин Калър — придружаван от личния лекар на семейство Томас — Фреди Джокович. И двамата бяха усмихнати и видимо доволни:
— Всичко е наред — успокои ги Уинстън. — Хилъри се справи чудесно и бързо ще се възстанови. Тази жена е много здрава и аз ѝ се възхищавам!
Сюзън извика от радост и плесна с ръце. Франклин бързо се върна в действителността, като я хвана през кръста и я завъртя. Дори и на лицето на Робърт се появи усмивка — една бледа вълна, която показваше, че малка част от него все още живее на земята.
Тази вечер Франклин организира купон у дома си, на който присъстваха почти всички от „Хепи пийпъл“. Нощта бе изпълнена с музика, забавления и радост — защото още веднъж се доказа максимата, че вярата в щастието помага и в най-лошите моменти.
Питър отново бе пиян и спеше във влака от Олтън за Нюпорт. Въпреки че си даде дума повече да не се среща с Пег, предния ден ѝ се обади и ѝ заяви, че има нужда да се видят. Красавицата се съгласи и след около два часа Питър хвана влака за Олтън. Срещата отново мина скучно, Пег непрекъснато мрънкаше и мърмореше, че всички мъже са боклуци и че търси някой истински пич (за когото най-важното правило е да има солидни банкови сметки). Видяха се за по-малко от час и половина, след което красивата дама побърза да си тръгне под претекст, че имала някакви спешни ангажименти. Питър седна в една пивница до гарата и глътна набързо няколко уискита, като отново се кълнеше, че няма да стъпи повече тук.
Нощта бе скрила красивите и причудливи природни форми, а влакът се носеше с висока скорост, сякаш се канеше да разцепи мрака. Питър се събуди едва когато в далечината се появиха светлините на Нюпорт.
Бомбички и фойерверки гърмяха между сградите, някои хора се будеха от ужасните звуци, показваха се от прозорците и се заглеждаха тревожно към улиците на осветения в оранжеви светлини град.
Влакът спря на централната гара и Питър слезе. Не беше оживено, тук-там се мяркаха изгубени пътници, може би гражданската война бе уплашила повечето жители и те предпочитаха да си стоят по домовете.
Градски автобуси също нямаше по това време на денонощието (часовникът му показваше единадесет и половина вечерта) и се наложи да хване някакво такси, изчакващо заблудени хора като него. А когато пристигна пред дома си, първо се отби в денонощна бакалия на Тифани, откъдето взе бутилка нискокачествен ром, сетне се прибра и видя майка си и баща си, които, седнали на големия диван, го очакваха.