— Браво на теб. Отново скиташ като клошар по градовете и се прибираш по никое време — със сърдит и саркастичен тон, го посрещна майка му.
— Къде беше? — попита баща му.
— Това си е моя работа! Не съм дете, за да ме питате къде ходя! — опита да се сопне Питър, ала думите му прозвучаха слято и провлачено.
— Ето, пак е пиян! Синът ти е пак пиян! Казах ти, че ще стане като чичо си Джефри, а ти не вярваш…
— Млъквай ма, вещице! — Питър прекъсна досадния монолог на майка си. — Ще правя каквото си искам! Не желая да ми се бъркате в живота!
Блудният син отиде в стаята си и се заключи. Пусна телевизора, взе чаша от скрина и я напълни с ром, седна на стола и започна да поглъща червената течност на малки глътки. Алкохолът сгряваше вътрешностите му и Питър все повече се унасяше в опиянението си. Смелостта и решителността изплуваха на преден план в мислите му и той се закле утре сутрин да посети Сюзън, за да поговори с нея. По телевизията даваха някакъв екшън, на който Питър не успяваше да обърне внимание.
Събуди се на другия ден по светло. Цялата стая миришеше на алкохолни изпарения, а по пода се търкаляше празната бутилка от ром. Часовникът му показваше тринадесет и петнадесет — значи бе спал много повече, отколкото се бе надявал. Но за днес той нямаше работа, така че това не бе от голямо значение.
Среса се набързо и хукна през вратата. Отвън го лъхна свеж въздух и той с бодри стъпки тръгна към спирката на автобусите.
Около час по-късно позвъни на звънеца на Сюзън.
— Тук ли е дъщеря ви? — Питър попита майка ѝ, като се стараеше да звучи деликатно.
— Мисля, че я няма. Напоследък рядко се задържа вкъщи.
— Знаете ли кога ще се прибере?
— Не мога да ви кажа, Питър. Когато си дойде, ще ѝ предам, че сте я търсил.
— Добре, госпожо Хоуп. Благодаря ви и довиждане.
Питър прекара няколко часа около дома на Сюзън. На три пъти отскачаше до отсрещното кафене и всеки път пиеше по две кафета. Искаше да се ободри от лошата нощ, но накрая се разтрепери заради голямата доза кофеин, събрала се в организма му.
По едно време я съзря. Идваше отгоре и носеше хартиена чанта с покупки. Питър стана от пейката и се скри зад едно от дърветата. Часовникът му показваше осемнадесет часа и седем минути. Сърцето му туптеше силно, по лицето му бяха избили капки пот. Сюзън изглеждаше по-красива от всякога.
Питър се показа от сянката на дървото и тръгна срещу бившата си изгора. Тя го видя и се сепна. Той застана пред нея, известно време двамата не помръдваха, без да си кажат нищо. Питър беше като смразен. Имаше чувството, че ей сега ще се пръсне от напрежение, безсилие и срам. Той не се сещаше по какъв начин да започне разговора — сетивата му бяха притъпени, мозъкът му бе блокирал. Знаеше, че трябва да говори в този момент, да сподели всички свои чувства, да я помоли да се върне при него, но не можеше да обели и дума. По едно време успя да измънка нещо, което прозвуча по-скоро като скимтене:
— Сюзън, аз… аз… аз съжалявам.
На лицето на Сюзън отново се появи усмивка. Тя го погледна в очите и изрече с миловиден тон:
— Как си, Пит? Какво става с теб?
Така поднесен, въпросът успокои до известна степен изпадналия в отчаяние младеж, като го предразположи към по-спокоен разговор. Питър отговори:
— Нищо не става. Мисля само за дълбоките ти очи, за нежното ти лице, за красивата ти коса. Сюзън, обичам те и не мога без теб! Зная, че направих много… много… — тук Питър се запъна.
— … грешки — подсети го Сюзън.
— Да, направих много грешки. Това е истината. Не те моля да се върнеш при мен, защото… едва ли… — Питър спря, като отново не знаеше какво да каже.
— Пит, успокой се. Ела, ще седнем в кафенето на Джак и ще поговорим — тя с ръка му даде знак да я последва и той покорно тръгна подире ѝ.
Седнаха един срещу друг, Сюзън си поръча кафе с мляко, а Питър — чай. Тя беше щастлива, невероятно щастлива. Но не Питър бе причината за това. Тя имаше друг, може би оня, с когото се срещаше. Точно той бе „виновен“ тя да изглежда така ослепително. Питър се почувства като глупак. Имаше някакво гадно усещане, че прилича на просяк или пияница. Сюзън го погледна съчувствено и му каза:
— Сподели какво ти тежи, Пит. Спокойно, не се притеснявай, на мен можеш да кажеш всичко.
Това искрено приятелско чувство, което излъчваше Сюзън, озадачи Питър. Сякаш той беше в плен на някаква магия. Вече чувстваше, че може да ѝ сподели всичко — това, което никога преди не бе правил.