— Ние не сме секта, Пит, нали ти казах. Ако ти е приятно, заповядай, за нас ще бъде удоволствие. Ако не, също ще те разберем — отговори Сюзън.
После Франклин и останалите от „Хепибанд“ изпяха няколко леки песни. Едната беше със заглавие „Вятърът в планината“, а другата „Оранжевото утро над Невада“. Всички танцуваха с усмивки, прегръщаха се, пееха заедно с групата. След това започна балада на име „Събудете се, цветя“, където момиче с къса коса покани Питър на танц. Той прие с охота.
Питър се забавляваше истински, имаше чувството, че всички се опитваха да направят престоя му неописуемо приятен. И когато си тръгна, наистина бе много по-щастлив.
В следващите дни продължаваше да идва и да бъде част от „Хепи пийпъл“. Животът му се промени коренно за много кратък период от време, той почувства с цялата си същност значението на това човек да живее пълноценно. Всеки ден бе с нещо различен от предишния, всеки път се организираха нови и нови мероприятия. Понякога ходеха по улиците и заговаряха непознати, като успокояваха нервните и страдащи хора, друг път организираха партита, където пееха песни, скандираха щастливи лозунги — противно на цялото напрежение, предизвикано от гражданската война.
Не след дълго Питър си намери партньорка в живота, която се казваше Кони — също част от „Хепи пийпъл“. Тя бе такава, каквато Франклин Томас прогнозираше — красива, разкрепостена, обичаща пътуванията и екстремните преживявания, харесваща запознанствата с различни хора. Питър се влюби в нея почти от пръв поглед, както и тя в него. И двамата станаха много симпатична и двойка. Той все още не бе забравил Сюзън, но сега тя беше най-добрата му приятелка, която винаги бе готова да му помогне или да му даде съвет.
Питър си намери и работа. Неговото сияещо и усмихнато лице, с което се явяваше на интервютата, бе една от причините да го потърсят от няколко места. Той предпочете да разнася пици по домовете, което започна да му осигурява прилични доходи. Питър Дилън вече беше ЩАСТЛИВЕЦ, имащ всичко, от което се нуждаеше. Беше искрено благодарен на Сюзън, която му помогна да стигне до тук. Беше благодарен и на Кони, и на новите си приятели, задето му помогнаха да осъзнае кой е правилният избор за него. И най-вече беше благодарен на Франклин Томас, защото бе създал тази организация, защото бе помогнал на всички тези хора да намерят себе си. Ето как стремежът към щастие може да промени в положителна насока живота на човека.
Всичко бе прекрасно. Най-хубавото, което можеше да се случи, се случваше. Франклин Томас бе преодолял всички отрицателни емоции и се бе отдал на щастието. Бе открил ТАЙНАТА НА ЖИВОТА. Беше изключително радостен от това, че каузата, за която се бори, за която живее и за която бе дал толкова много средства, емоции и усилие даваше резултат. Той имаше щастливо сплотено семейство, прекрасна приятелка, много приятели и поддръжници на каузата. Франклин Томас трябваше да „раздава“ щастие на колкото се може повече хора, тъй като искаше някога да види света по-добър и по-човечен.
Сюзън също бе щастлива. Този прекрасен младеж с кестеняви коси и невероятни сини очи, я промени изцяло. Тя вече имаше най-важните неща, което бе искала, животът ѝ се нареждаше като по план. С майка си и баща си вече се разбираше отлично, в университета показваше изключителни знания и имаше само отлични оценки, в работата също ѝ вървеше, дори ѝ предложиха повишение. Тя, също като Питър, разбра какво означава да искаш да живееш пълноценно и да го постигнеш.
Откакто бе започнал да идва на сбирките, Питър сякаш се бе подмладил с няколко години. От онова пиянде, бродещо безцелно по улиците и градовете, нямаше и помен. Кони бе страхотна. За почти всички теми имаха еднакво мнение, хобитата на единия и на другия бяха сродни, пасваха си и като характери. Питър отново се срещаше с другите момичета, дори запозна Кони с някои от тях. А тя не даде никакъв сигнал, че го ревнува.
„Хепи пийпъл“ ставаха все повече и повече. Все по-често по улиците на Нюпорт, наред със скандиращите и стачкуващите, се срещаха и усмихнати хора с жълто-оранжеви елечета, изпълнени с позитивизъм и прекрасно настроение. Те непрекъснато приобщаваха различни хора, които се превръщаха в техни поддръжници и почитатели. Някои вестници писаха статии за организацията, а една местна телевизия излъчи цял репортаж за дейността и целите на „Хепи пийпъл“.
Втора глава
Гражданската война продължаваше да бушува в своята стихия. Много от предприятията обявиха фалит и оставиха работниците си без работа. Всички те мислеха, че тази война бе тяхната надежда за по-добър живот, макар че се лъжеха. Страната затъваше повече и повече в собствената си помия, безработните се увеличаваха, а агресията растеше. Все повече сгради осъмваха опожарени или взривени, все повече мирни хора се оплакваха от нападения, грабежи, побоища, опити за убийства, дори и убийства. Престъпността доминираше. Гърмежите, бомбите, разбитите банки и магазини, станаха част от ежедневието за жителите на Америка.