Франклин пристигна в късния следобед. Лицето му отново грееше с безупречна усмивка — сякаш бе забравил диагнозата, която по-рано му бяха поставили. Тези, които гледаха Сюзън подозрително, бързо промениха израженията си и върнаха усмивките си.
— Преди няколко дни, както си вървях по улиците, видях една бабка — започна Маркус Фрай, едно от новите момчета. — Беше много окаяна и изглеждаше отчаяна. Попитах я какво ѝ има, но тя ми отвърна, че ѝ няма нищо. Казах ѝ, че в такъв случай е по-добре да се усмихне, защото усмивката ще я подмлади. И знаете ли тя какво отговори?
— Какво?
— Каза: „Е, как да се усмихвам, когато преди няколко дена синът ми почина. Аз съм на една мижава социална пенсия и цялата я дадох за погребението му. Дори се наложи да изтегля заем от банката. Сега не мога дори хляб да купя.“ Аз я попитах как така ще даде пенсията си за едно погребение, при условие че държавата плаща почти целия ритуал за американските граждани, при което тя ми сподели, че е емигрантка от Армения и за нея не важат тези правила. Тогава аз я съжалих и ѝ дадох двадесет долара. Тя отначало не ги искаше, но после, явно водена от нуждата, ги взе и ми благодари сърдечно.
Всички го слушаха с благодарност и усмивка. Маркус продължи:
— Вчера отново видях тази жена, тя дойде при мен и отново ми благодари, като този път ме покани у тях на кафе. Квартирата ѝ беше бедна, с малко мебели, а багажът и беше в пликове. Направи ми кафе, изпих го с удоволствие, защото отдавна не бях пил толкова хубаво кафе, и ѝ обещах, че някой ден, когато имам възможност, ще ѝ помогна за всичко останало.
Франклин Томас започна да ръкопляска, след него и другите направиха това. Маркус Фрай се усмихна широко.
— Ако можеш, я покани да се присъедини към нас — предложи Питър.
— Ще го направя, като се видим следващия път.
Франклин бе легнал на операционната маса. Сърцето му туптеше силно в гърдите. Отвън, прегърнати, го чакаха Хилъри и Сюзън, Робърт бе с тях, но мислено бе в другия, по-щастливия свят. Макар че доктор Уинстън Калър — същият, който преди време оперира успешно Хилъри — ги успокои, че операцията ще мине безпроблемно. Доктор Уинстън Калър би упойка на Франклин, който след малко заспа.
Сюзън и Хилъри имаха чувството, че чакат цяла вечност. Дори Робърт бе застанал неподвижно в някакво униние. В главата на Сюзън минаваха какви ли не страшни мисли. Ами ако се случи най-лошото? Всичко досега вървеше прекрасно, тя имаше чувството, че любимият ѝ е някакво божество — неземен, недосегаем… Но ето — сега тя бе изправена пред изпитание, което би разрушило цялата идилия.
Хилъри се молеше! Най-лошото в нейния живот можеше да се случи всеки момент. Франклин бе единствената ѝ надежда, единствената ѝ подкрепа. Тя не можеше да разчита Робърт да създаде семейство или по някакъв начин да успее в живота. Ако най-лошото се случи, навярно след време красивата и добродушна Сюзън ще потърси щастието другаде и тя, Хилъри, нямаше право да ѝ се сърди. Франклин НЕ ТРЯБВАШЕ да умира! Не сега, не в близките години, не преди самата тя да умре! Той ѝ бе жизнено необходим и тя се молеше с цялата си душа той да оцелее.
Докторът се показа усмихнат. Виждайки го, двете жени тръгнаха към него, с изпълнени с надежда погледи.
— Всичко мина перфектно! Франклин ще живее! След час, когато се събуди, ще можете да го видите.
Сюзън изпищя от радост, Хилъри също. Робърт вдигна глава и се зазяпа в тях. Франклин беше жив и щеше да живее дълго.
Франклин сякаш се събуждаше от дълбок сън. Всичко наоколо бе размазано, като преобладаваше сиво-белият цвят. След малко започна да различава движещи се предмети.
— Той се събужда — чу глас, идващ сякаш от друго измерение.
Над него се бяха надвесили хора със замъглени лица, които малко по малко се избистряха. След няколко секунди той различи засмените изражения на Сюзън и на Хилъри. Отзад се подаваше ококорените очи на Робърт. Франклин също опита да се усмихне.
— Всичко е наред, скъпи — каза нежно Сюзън и го погали по челото.
— Ще живееш, момчето ми, ще живееш още дълго — добави майка му, след това се надвеси над него и го целуна. В този момент Франклин почувства с цялото си съзнание обичта на най-близките си хора. Той бе спасен щеше да живее! Какво по-хубаво от това? ЩАСТИЕТО ОТНОВО БЕ НАДДЕЛЯЛО!
— Моля за внимание, моля да ме изслушате! — Сюзън се опитваше да надвика тълпата. — Искам да ви кажа нещо важно! — шумовете постепенно затихнаха и всички се вторачиха в нея.
— Трябва да ви призная нещо. Не искам да ви стряскам с това мое признание, а искам отново да се уверите в силата на щастието и добрата хармония.