Накрая, скандирайки отново щастливи възгласи, тълпата се разпръсна по множеството улици на града.
Франклин, също като Хилъри, се възстанови много бързо след операцията. Съвместният живот със Сюзън вървеше идеално, момичето вече беше част от семейство Томас, обичана както от Хилъри, така и от Робърт. Франклин бе невероятно щастлив с нея и често благодареше на Бог, че я има.
Сюзън навлизаше все по-навътре в прекрасната щастлива страна Акомикеран. Тя все повече осъзнаваше, че този свят на оптимизма е много истински и реален. В Акомикеран тя също посрещаше неволите и страданията си, споделяше ги с измислените герои. След известно време пожела да изкачи онзи връх, след който следваше абсолютното щастие. Дори бе убедена, че този връх съществува и че е много близо до всички тях.
Поредният концерт на „Хепибанд“ мина прекрасно, групата изпълни страхотно своите песни пред събралите се фенове и почитатели. След края на концерта присъстващите скандираха заедно: „Не: на войната!“ и „Да: на щастието!“
— Здравейте, искам да ви представя госпожа Ава Хачторян — започна тържествено Маркус Фрай. — Това е онази възрастна дама, за която ви разказах миналия път. Госпожа Хачторян е една много добра и честна жена, която иска да бъде с нас. Нали така?
— Да — отговори тихо, но с огромно вълнение в гласа си. Бе облечена в скъсани и стари, но чисти дрехи, а лицето ѝ бе набраздено от бръчки. Отвори уста, за да каже още нещо, но се спря. Навярно не бе в състояние да говори.
— Тя сега е развълнувана, но аз зная, че в този момент е много щастлива. Наскоро е преживяла голяма трагедия, която сега ще запазя в тайна, но аз вярвам, че тук, сред нас, тя ще намери щастието си.
Ава Хачторян гледаше с умиление усмихнатите хора. Тя никога досега не бе виждала толкова добронамерени погледи, насочени към нея.
— Привет, дами и господа. Ще позволите ли да ви разкажа историята си? — заговори грубоват мъж на средна възраст. — Моето име е Алън Стимпио, на тридесет и осем години съм и съм роден в Ню Йорк, но от пет години живея тук. Преди осем години се забърках с нюйоркската мафия. Тогава имах друго мислене, исках да изкарвам лесни пари и да живея в охолство, без да работя. Започнах да се занимавам с разни неща, с които не се гордея. На два пъти ме хващаха и ме вкарваха в затвора, но моите хора ме измъкваха. В началото се смятах за непобедим сред познатите си, но след това осъзнах, че всичко това е една огромна илюзия. Започнах да разбирам, че с това, което правя, си навличам много омраза и много врагове. Близките и приятелите ми се страхуваха от мен, отбягваха ме, правеха се, че не ме познават. Затова реших да се откажа от този „бизнес“. Обаче моите „шефове“ ми заявиха, че вече съм в играта и няма мърдане. Заплашиха, че ще ме убият. Тогава събрах багажа и напуснах Ню Йорк, като купих къща тук. Но те ме откриха… — Алън Стимпио замълча, навел глава. — Вижте, аз не моля за помощ, а просто да заживея щастливо, или поне нормално, като вас. Така, както беше преди да се захвана с престъпниците. Не искам да ми пука, не искам да се чувствам „завързан“. Искам да съм с вас. Искам да съм щастлив, дори това да са последните ми мигове.
Питър направи няколко крачки:
— Спокойно, приятелю, ние сме с теб. Ще ти кажа само, че който заплашва, обикновено не предприема нищо. Правят го само да те накарат да си затваряш устата. А когато мине време, ще те оставят на мира. Освен това тук сме много хора и всеки от нас би ти помогнал както може.
— Просто не мисли за това — намеси се Филип, който все още се възстановяваше от шока и от раните. — Казвай си наум, че не трябва да ти пука, повтаряй си го непрекъснато. Ти вече си вън от лошите неща и онези, с които си дружил, просто ти завиждат за свободата. Не се предавай, а си го повтаряй.
— Ами благодаря ви, момчета. Определено ми вдигнахте тонуса — с малко по-свеж тон отговори Алън.
Няколко дни след концерта, жителите на Нюпорт се разединиха на два фронта. Едните се бореха за промяна, като чрез безредиците и агресията се надяваха да получат по-добри условия на живот. Другите, щастливците, искаха войната да спре, идеята им бе чрез доброто дело, усмивките, хармонията и душевния мир да заживеят по-щастливо. Тези щастливци, за разлика от агресорите, желаеха мирни протести и кратки преговори, за да кажат с по няколко думи това, което мислят и да бъдат чути. Според всеобщото им мнение, ако самите хора не се обединят и не си направят живота по-щастлив, никой друг не може да го стори.