Понякога имаше сблъсъци между двете групи, при които в повечето случаи надделяваха войнствените агресори. Въпреки това щастливците не се отказваха от възгледите си.
Неправителствената организация „Спокойно общество“ предложи една от залите си на „Хепи пийпъл“ за офис, като награда, че се обявиха твърдо против гражданската война. Франклин Томас лично се срещна с председателя на организацията, Джеръми Колина. Франклин му благодари и обеща, че на двете манифестации, организирани от „Спокойно общество“, върху оранжево-жълтите елечета ще бъдат залепени стикери на тази организация. Освен това двамата се договориха за сътрудничество и партньорство.
Две седмици Франклин отсъстваше от сбирките, защото бе в Стамфорд на лекции. През това време Сюзън, Питър и Кони организираха сбирките, посещенията, партитата и други събития. Членовете на „Хепибанд“ им помагаха усърдно. Бандата пренесе музикалните си инструменти в новия офис, който бе по-малък от залата в изоставената сграда, но за сметка на това помещението бе закрито и напълно обзаведено и оборудвано. Мястото също се намираше на площада и бе много близо до изоставената сграда.
Десетгодишният Барнзли седеше в своята инвалидна количка и се движеше напред-назад, потънал в своите детски мисли. Майка му, Анна Питърсън, се бе заела с готвене, съсредоточена изцяло върху ястието, което щеше да стане готово след около половин час. Откакто Анна стана част от „Хепи пийпъл“, идеите ѝ за нови и разнообразни ястия се увеличиха многобройно.
На вратата се позвъня. Барнзли се сепна, но после отново потъна в своите мечти, а Ана, без да промени съсредоточената си физиономия, излезе от кухнята и отвори външната врата. Изненадата ѝ бе огромна, когато пред вратата зърна усмихнатите лица на Сюзън, Питър, Кони и още десетина младежи с оранжево-жълти елечета.
— Здравейте, госпожо Питърсън — каза с мекия си и приятен глас Кони.
— Здравейте, момичета и момчета — поздрави Анна. — Заповядайте, влезте.
След малко кухнята се изпълни с оранжево-жълти младежи, които застанаха един до друг пред Барнзли, а той ги загледа с почуда и захлас.
— Да ви предложа нещо? — попита вежливо домакинята, но те отказаха.
— И така, момчета и момичета, какво ви води насам?
Тогава Питър извади опакован подарък, и го подаде на момчето.
— Здравей, младеж! Това е специално за теб, от нас, щастливите хора.
По лицето на момчето се появи изненада. То взе подаръка и започна да го разопакова. Анна Питърсън се обади:
— Ами не зная какво да кажа. Благодаря ви! Това… това е… ох, защо не зная какво да кажа? Благодаря ви от сърце. Просто ви благодаря…
— А това тук са двеста долара — добави Сюзън и ѝ подаде парите. Анна не можеше да повярва.
— Не… не мога да ги взема… това е прекалено… не зная…
— Анна, ние, четиридесет души, събрахме тези пари за лечението на Барнзли. Това са пари, дадени от сърце, така че не трябва да ги отказвате. Ние обмисляме да направим кампания за събиране на средства за Барнзли и за лечение на други деца, болни от церебрална парализа. Зная, че тази сума далеч не е достатъчна, но мисля, че с поетата кампания ще успеем да съберем повече.
— Ох, благодаря ви, благодаря ви! Не зная, не зная какво да кажа! Вие… вие променяте живота ми от ден на ден. Искам да ви благодаря… но не мога да намеря толкова силни думи, да опиша чувствата ми. Искам… о, Господи, Барнзли, момчето ми, благодари на тези младежи, защото искат да ти помогнат.
Барнзли, който се радваше на новата си играчка — автомобил „Линкълн“ — погледна към насъбралите се млади хора и рече с мек глас:
— Благодаря ви — след което отново се зае да изследва новата си придобивка.
Франклин всеки ден ходеше на лекции и поемаше все повече и повече знания. Липсата на свободно време затрудняваше ученето му, но засега се справяше добре. През тези две седмици, в които прекарваше в Стамфорд, той бе намерил работа като продавач на хамбургери. Със своето невероятно излъчване и прекрасна усмивка Франклин привличаше клиентите като магнит. Много от тях купуваха сандвичите с единствената цел просто да зърнат неговите „величествени“ очи, да се потопят в неговата непринудена и весела усмивка. С тази работа той плащаше високите такси в престижния университет, който щеше да му осигури добро бъдеще.
Със Сюзън и с майка си се чуваха всеки ден, като говореха по няколко часа. Той знаеше всичко, което се случва в Нюпорт, много се радваше за новия офис, за новите придобивки, за новите приятели. Франклин, макар и далеч, чувстваше обичта и подкрепата от най-близките си хора.