Три дни след шествието, Сюзън усети тази промяна в него. Тогава тя се загледа продължително в лицето му и накрая го попита:
— Скъпи, какво става с теб? Изглеждаш зле.
— Добре съм, мила, добре съм. Изморен съм от лекциите и пътуванията, шествията.
— Не съм съгласна с това, ти винаги си пътувал…
— И КАКВО ОТ ТОВА?! НАЛИ ТИ КАЗАХ, УМОРЕН СЪМ, ТОВА Е! СТИГА СИ РАЗПИТВАЛА! — Франклин за първи път ѝ се развика, след което веднага се разкая с думите:
— Съжалявам, Сю. Съжалявам. Не биваше да ти крещя — но Сюзън продължи да го гледа с недоверие.
— Виж, скъпа. Напоследък всичко ми идва нагорнище. Лекциите, случилото се тук, онова, което ми извадиха. Просто такива неща няма как да не повлияят върху психиката на даден човек. Извинявай, че ти се разкрещях и ще се постарая повече да не го правя.
— Няма нищо, скъпи. Но иди на лекар, моля те. Иди просто така, за всеки случай. Ако искаш, ще отидем заедно.
— Добре, скъпа, утре след сбирката ще посетим болницата.
— Искам да ви благодаря! Искам да ви благодаря от сърце за това, което направихте с мен! — заговори едно чаровно очилато момиче с лунички по лицето, което се казваше Андреа.
— И какво толкова е станало, че искаш да ни благодариш? — весело попита Франклин, пред погледите на усмихнатите лица.
— Стана това, че вие променихте живота ми. Преди да ви срещна, бях просто едно момиче без самочувствие и много от съучениците ми се подиграваха, защото ме имаха за грозна и нещастна. Най-лошото беше, че наистина се мислех за такава и бях приела факта, че няма да имам щастливо бъдеще. И тогава, през онзи хубав ден, бях седнала на една пейка в парка и се бях замислила за живота си, когато пред мен застанаха онези момчета и момичета — и тя посочи малка група от пет човека, които я наблюдаваха с усмивка. — Те ме попитаха защо съм тъжна, а аз отначало не им отговорих, казах им просто, че не мога да говоря за това. Тогава те седнаха при мен, като в началото се опитаха да ме развеселят, разигравайки ми някакви смешни сцени. Аз се засмях и тогава те ми казаха, че с тях мога да споделя всичко, което ми тежи. Поговорихме доста, те ме убедиха, че съм красива и че трябва просто да се усмихвам по-често. А щом им отговорих, че не мога да се усмихвам насила, колкото и да искам, те ми предложиха да се присъединя към тяхната, тоест, към вашата организация, която карала хората да се чувстват щастливи.
Тук момичето направи кратка пауза, колкото да си поеме въздух, после огледа всички присъстващи с лъчезарните си очи и продължи:
— Отначало помислих, че сте някоя от сектите, но реших да опитам, защото нямах какво да губя. Хареса ми и цветът на елечетата и си помислих, че аз също мога да нося такова. После разбрах, че нямате нищо общо със сектите или някои измамни организации. Видях, че атмосферата тук е страхотна и никой не убеждава другите да издигат в култ някое божество, а просто всеки тук се стреми да направи другите щастливи. Затова безусловно реших да се отдам на тази вълна, която да ме поеме и да ме понесе на красивите си криле — тя сияеше от щастие и в този момент изглеждаше много красива.
— И по какъв начин ние променихме живота ти? — попита Кони.
— Просто станах по-щастлива и по-усмихната, най-вече от това, че общувах с хора, които не ми се подиграваха и присмиваха, а ме приемаха като равна. Това ми даде тон да преоткрия нови идеи, самочувствието ми се повдигна. В училище вече не ми се присмиваха, защото знаех как да отговарям на злонамерените шеги. Дори се сдобих с много ухажори! Животът ми се промени в положителна посока и всичко си дойде на мястото.
— Радваме се, че променихме живота ти. Това признание означава много за нас — отвърна с радостен тон Франклин.
— Моите съученици и съученички започнаха да разпитват кой ме промени и аз им казах за „Хепи пийпъл“. И някои от тях решиха също да се присъединят — Андреа посочи към тълпата, където няколко ръце помахаха.
— Франклин, какво ти е? — попита Бари Кронуел, един от най-верните поддръжници на теорията за щастието. Зад Бари стояха приятелите му Роджър Харис, Гордън Матюс и други, и гледаха съчувствено красивия младеж, застанал пред тях.
— Може би съм изморен от многото събития напоследък — отвърна Франклин Томас.
— Ходи ли на лекар?
— Още не съм, но ще го направя.
— След малко ще тръгваме към болницата — намеси се Сюзън.
— Дано няма нищо — каза Роджър.
— Сигурен съм, че няма да има — отговори Франклин.
Доктор Фреди Джокович отговори с едно „Дааааа“ на почукването, което бе типично негов маниер. Щом вратата се отвори и пред нея застанаха Франклин и Сюзън, той се усмихна широко. Много се радваше, когато пред него стояха тези младежи, разговорите с тях действаха изключително благоприятно върху психиката му. Но когато огледа Франклин, някаква топка от неприятно усещане заседна в гърлото му. Поради богатата си лекарска практика и многото пациенти, минали през неговите ръце, той можеше да определи дали някой е болен само по външния му вид. А Франклин определено имаше болнав вид.