— Какво ти се е случило, момче? — попита Фреди.
— Онова нещо в стомаха пак се появи.
Докторът се замисли, като си чешеше устните с химикалката. После взе един лист и написа бележка за рентгенова снимка.
Когато Франклин се върна от рентгенолога и му подаде снимките, доктор Джокович ги гледа известно време, след което взе телефона и набра номер. След малко отново влезе чернокосият мъж с очилата на име Уинстън Калър. Двамата наблюдаваха мълчаливо снимките и накрая се обърнаха към Франклин и Сюзън:
— Заповядайте, седнете тук.
Франклин и Сюзън седнаха на едно канапе встрани от бюрото на доктора.
— Виждате ли тези неща?
— Да.
— Това са метастази — изрече Уинстън и наведе глава.
— Какво значи това? — попита Франклин, объркан.
Докторът въздъхна, явно търсеше подходящи думи, с които да уведоми пациентите за диагнозата.
— Франклин, ще трябва да останеш в болницата.
Франклин въртеше погледа си ту към единия, ту към другия лекар. Сюзън го гледаше втренчено. Накрая младежът каза:
— Доктор Калър, моля ви, кажете ми истината! Моля ви!
— Франки, туморът ти се е разпространил навсякъде, по целия организъм, а разсейките са увредили повечето от органите ти.
В това време Сюзън покри лицето си с ръце и заплака. Франклин все още гледаше с недоумение.
— Не ви разбрах добре, докторе. Извинявайте. Кажете от какво съм болен и какви са ми шансовете. Кажете ми го така, че да го разбера — подкани ги Франклин.
— Франклин, ти си болен от рак и имаш малки шансове да оздравееш!
Питър Дилън неусетно приближаваше своя роден дом. Преди малко си бяха взело довиждане с Кони и сега той, още в плен на приятните спомени, анализираше мислено отминаващия ден. Точно преди да се прибере видя Натали — красивата девойка, която познаваше отдавна.
— О-о, Натали! Къде се изгуби, не съм те виждал скоро — възкликна той.
— Ами ти се изгуби, а не аз. Никакъв не се обаждаш.
— Какво да ти кажа, хем се хванах на работа, хем членувам в една интересна организация. Просто нямам толкова свободно време, колкото преди. А теб какво те води насам?
— Притесних се за теб и реших да те потърся. Твоите старци ми казаха, че още не си се прибрал и аз тъкмо си тръгвах. Но те видях.
— И аз се радвам да се видим, Нат. В твоята компания винаги съм се чувствал готино.
— Каква работа си хванал? И в каква организация членуваш? Я разказвай!
— Хайде да отидем на барчето. Ето го там, след завоя. Повярвай ми, имам за много неща да ти говоря.
Грегъри, Филип, Кони Милър и Моника пътуваха с автобус номер осемдесет и три. Оранжево-жълтите елечета бяха върху гърбовете им, а музикалните инструменти — в ръцете. Автобусът беше спрял заради блокада от стачкуващи, които бяха направили жива верига и не пропускаха абсолютно никакви превозни средства да преминават. Някои пътници нервничеха, други молеха шофьора да отвори вратите, за да слязат, а трети кротко си седяха и чакаха. Тогава Моника даде тон за песен и в прашния автобус закънтя лека красива мелодия. Моника, със своя нежен глас, започна да пее, което накара множество глави да се обърнат към „Хепибанд“.
Песента бе тиха, но толкова приятна, че един мъж и една жена, които преди това крещяха непрекъснато на шофьора, постепенно се успокоиха и усмихнаха. След края ѝ, седящите пътници започнаха да ръкопляскат.
— Вие сте щастливата банда, нали? — извика възторжено младеж на около двадесет години.
— Да, но не всички. Създателят на бандата го няма.
— Франклин Томас, нали?
— Точно така. Той е на друго място, но се надяваме да се появи.
— Ще ни изсвирите ли още нещо? — обади се мъж на възраст около петдесетте, седнал в задната част на превозното средство.