— С удоволствие — казаха в един глас Кони Милър и Филип.
— Нека запълним този престой с приятни емоции — добави Грегъри.
Хилъри чистеше банята, в която само преди няколко минути бе къпала Робърт. Тя беше в добро настроение, като си подсвиркваше стара мелодия. Робърт вече спеше в стаята си и тя използва момента да свърши тази неотложна работа.
Вратата се отвори и влезе Сюзън. Възрастната жена много обичаше момичето и винаги се радваше на присъствието ѝ и на чаровната ѝ усмивка. Но при вида на изражението на Сюзън, настроението ѝ се помрачи почти мигновено. Момичето плачеше — явно не бе на себе си. Франклин не беше с нея и това допълнително засили тревогата на Хилъри.
— Какво се е случило? — попита, но Сюзън, вместо да ѝ даде отговор, я прегърна и се разрида на рамото ѝ.
— Скъпа, успокой се, успокой се… — говореше Хилъри, въпреки че самата тя се нуждаеше от успокоение, защото краката ѝ вече трепереха.
— Ела тук да седнем и ще ми разкажеш какво се е случило — предложи майката на Франклин, след като Сюзън се посъвзе.
— Майко, Франклин е болен. Много болен — каза момичето и отново се разплака.
Хилъри замръзна.
— Ка… какво? Много болен ли?… — успяха да промълвят устните ѝ.
— Да, майко, откриха му рак, който вече се е разсеял в организма. Той остана в болницата и утре отново ще го оперират. Трябва да взема багаж и да го занеса — говореше през сълзи Сюзън.
— Но как, нали му го извадиха? Не е възможно! Нали му го извадиха? ГОСПОДИ, ТОВА НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ! ОТКАЗВАМ ДА ПОВЯРВАМ…! — Хилъри усещаше как паниката се надига в нея и как започва да губи контрол.
— Появило се е отново. Вече целият организъм му е повреден. Така каза Фреди Джокович — Хилъри се отпусна на рамото на Сюзън и също заплака.
Франклин се събуждаше бавно. Усещаше слабост в тялото си, стомахът го болеше при всеки опит да се обърне. Той бавно започна да се завръща в реалността. Усещаше, че нещо лошо със сетивата си, чувстваше негативна енергия с цялото си тяло. Видя бялата стая и няколко легла, на които лежаха хора. „Това е болница — помисли си той, — болницата, в която дойдохме със Сюзън при доктор Фреди Джокович. И тогава… тогава… Господи, тогава ми казаха… страшната диагноза“. Франклин отвори широко очи и опита да се изправи, но остра болка го сряза като с нож!
„Франклин, ти си болен от рак и нямаш почти никакви шансове да оздравееш!“ — тези думи на доктор Уинстън Калър изскочиха изведнъж от тъмните дебри на паметта и се врязаха толкова силно в съзнанието му, че Франклин за миг си помисли, че ги чува някъде наблизо.
Той се отпусна и затвори очи. Искаше да събере разпокъсаните си мисли, може би все още не съзнаваше силата на онова, което се случваше.
Той бе опериран. Бяха назначили операция почти веднага след като постъпи в болницата. Тя трябваше или да е успешна, или не. Фактът, че бе буден, можеше да означава много. Преди да легне на операционната маса, Франклин бе подписал един документ, с който се бе съгласил да бъде опериран. Значи наистина — или щеше да се събуди, или може би да умре. Той не знаеше какво се случва, не искаше и да знае — лошите вести бяха твърде много и той трябваше да се остави в ръцете на лекарите.
Ами, ако операцията е неуспешна? Ако просто не са успели да се справят? Той не знаеше какво се случва, не знаеше и защо е тук, не знаеше защо няма никого от близките му, нямаше дори и лекари, които да се мотаят около него. Неизвестността го плашеше.
Той си помисли за „Хепи пийпъл“. Те във всеки един момент разнасяха със себе си позитивните емоции и щастливите идеи. А той, създателят на цялото общество, лежеше тук, в болницата, с отслабнал от операцията организъм и с изпълнено от неприятни мисли съзнание.
Питър и Кони бяха притеснени. От два дни Франклин и Сюзън не бяха идвали на сбирките, а телефонът в къщата им непрекъснато даваше свободно. Откакто онзи ден бяха тръгнали към болницата, те сякаш се изгубиха. Питър беше забелязал промяна у изражението на Франклин и това допълнително засилваше опасенията. Но той не спомена нищо на Кони, защото не искаше да разваля настроението ѝ, както и своето собствено. Освен това предпочиташе да говори само за позитивни неща.
— Мисля, че нещо е станало с Франклин. Не забеляза ли, че беше отслабнал и променен? Страхувам се — сякаш прочете мислите му тя. Но Питър отвърна ведро:
— Спокойно, нищо му няма. Ще видиш, че всичко е наред. Франклин винаги се е оправял в живота.
— Страхувам се, защото преди време му откриха тумор, да не се е…