— Стига! Не говори за това, скъпа моя мацко. Франки е добре и ще се убедим в това съвсем скоро. Сигурен съм. Да не съм те чул повече да говориш подобни небивалици.
„Хепибанд“ се готвеха да свирят на един богаташки банкет. Те също търсиха Франклин и Сюзън, но не успяха да се свържат с тях, за да ги уведомят за мероприятието, на което бяха поканени.
Страхът от лоши новини и опасенията за неприятна случка с Франклин, им попречиха да репетират както трябва. Всичко правеха насила, без настроение, което създаваше предпоставки за грешки и неуспех.
Франклин се бе върнал от Стамфорд променен, с по-различен поглед, унил и замислен — все едно бе някой друг. И въпреки че бързо възвърна усмивката си, във въздуха се чувстваше някаква тежест, все едно нещо отвътре го мъчеше. Когато го видяха за последно, той и Сюзън тръгваха за болницата, Сюзън също не бе на себе си.
Отвън се чуха няколко мощни взрива, които накараха членовете на групата да отидат до прозореца, да погледнат през него. На три места по улицата се издигаше дим, а хора уплашено бягаха напосоки. След малко щастливата банда се върна при музикалните инструменти и продължи с репетицията.
Вратата на болничната стая бе леко открехната и Франклин видя майка си и любимата си да идват, придружавани от някакъв лекар. Докторът отвори вратата и с ръце подкани двете жени да влязат в стаята, а самият той остана отвън.
Първото, което Франклин забеляза у израженията им, бе липсата на всякакво въодушевление. Те сякаш бяха потънали в траур.
— Франки, Франки! — извика Сюзън, като отиде до него и го прегърна. Хилъри последва Сюзън и застана до леглото на сина си.
— След два дни ще те изпишат. Така каза докторът, който дойде с нас — измънка тя, опитвайки се да се усмихне. — Как си, моето момче?
— Добре съм, майко, още ме боли тук, но ще се справя. Какво казва доктор Калър?
— Още не сме говорили с него, това ни го каза онзи лекар отвън.
В това време Франклин видя, че доктор Уинстън Калър също бе на вратата, заедно с другия доктор. Сюзън и Хилъри се обърнаха.
— Елате отвън — каза им тихо той. Двете жени излязоха.
Франклин се изправи, като през процепа виждаше как Сюзън и Хилъри разговарят с Уинстън Калър. След малко Хилъри наведе глава и се разрида, а Сюзън, която бе с гръб към вратата, я прегърна.
Всичко бе ясно.
Франклин отново се отпусна назад и затвори очи. В този момент не бе в състояние да мисли за нищо.
Жените влязоха при него, с вид на пораженци. Франклин погледна към тях и наведе глава.
— Ще ти стегнем багажа за другиден. Докторът препоръча да пиеш протеини, за да се възстановиш по-бързо — каза Сюзън, но изрече думите с равен, безизразен тон. Франклин погледна към нея, после към майка си, и попита:
— Ще умра, нали? — усещаше, че гласът му трепери.
— Нищо не се знае… — отвърна Хилъри, но спря на средата на изречението.
— Кажете ми, ще умра ли? Майко, Сю, кажете ми истината, моля ви. Искам да го чуя от вас. Тук и сега.
Хилъри чоплеше ноктите си, а Сюзън бе покрила устата си с ръка. Накрая майката наруши тягостното мълчание с думите:
— Вдругиден ще те изпишат като безнадежден случай — и избухна в плач.
След като научи истината, Франклин се отдаде на мрачни и тревожни разсъждения. Целият му живот минаваше като на кинолента, имаше чувството, че помни всичко с най-малките детайли. В последните години той бе опиянен от идеите си за абсолютното щастие и също като брат си се бе слял с друг красив и приказен свят.
До сега! Сега бе време за равносметка!
Истината бе мрачна, зловеща и покварена. Какво ли ще стане оттук нататък? Дали щеше да среща отново милите и усмихнати лица на приятелите си или да бъде заобиколен от недоизказани изречения и пълни със съчувствие и скрита тъга погледи? И най-страшното — какво има отвъд тази бездна, наречена смърт? Щеше ли да се отдаде на непрекъснати мисли за смъртта, или трябваше да търси друго решение, колкото и да беше трудно? Франклин не бе от хората, които се предават лесно, стремежът към щастието му бе дал необходимата увереност, че може да се справи с всички препятствия. Но във войната със смъртта имаше много, много неизвестни!
Точно сега Франклин имаше нужда от Робърт. Изпитваше остра потребност отново да се пренесе в Акомикеран — прекрасната страна на щастието и забравата. Това бе жизненоважно за него, по-важно от всичко друго. Някакво скрито чувство, че точно пренасянето в тази страна ще му помогне да „премине върха и да достигне до абсолютното щастие“.
„Хепи пийпъл“ се бяха събрали в залата за репетиция, която наричаха „Офиса“. В предишната вечер банкетът мина повече от добре, а „богаташите“ им обещаха, че ще ги викат и на други банкети. А сега красивите песни, щастливите възгласи и благите приказки за пореден път огласяваха цялата околност. Атмосферата както винаги бе страхотна, настроението — прекрасно, а усмивките по лицата — пълни с щастие.