По едно време влезе Сюзън. Тя изглеждаше изпита и изстискана, приличаше на жив мъртвец. Всички се обърнаха към нея.
— Мили приятели, имам да ви кажа нещо много неприятно… — и в този миг, колкото и да се стараеше да се държи равнодушно, тя заплака. Щастливците я гледаха смълчано и неподвижно.
— Франклин е болен… много болен… той може би ще умре… — тя хлипаше неудържимо.
Към нея приближиха няколко младежи, които я прегърнаха и потупаха по рамото. Останалите я изгледаха втренчено, с широко отворени очи. Кони отиде до Сюзън, хвана я за рамото и я попита тихо:
— Сю, къде е Франклин и какво се е случило с него? Успокой се и ми го кажи.
Питър, Грегъри, Маркус Фрай и още трима младежи застанаха зад Кони и се заслушаха.
— Откриха му рак. За съжаление е твърде късно и той почти няма шанс — отвърна Сюзън. Лицето на Питър се вкамени.
— Лекарят каза, че му остават най-много два, до три месеца — добави тя.
Франклин спеше. Сънуваше тежки и разпокъсани сънища, имаше осезанието, че е върху болничното легло, а в същото време се рее някъде из Вселената.
Събуди се от меки, звънливи и приятни гласове, които озвучиха стаята. Отваряйки очи, той видя младежи и девойки, жени и мъже, дори деца, които носеха оранжево-жълти елечета. Сред тях бяха Сюзън, Кони и всички останали от „Хепибанд“. Стаята бе твърде тясна и не можеше да ги побере.
— Здрасти Франк, как си? — с познатия ведър глас започна Грегъри.
— Добре съм, но предстои да се оправя. Тоест, да стана още по-добре — в тон отговори Франклин. — Имам още дни дена за възстановяване и после… каквото Бог покаже. А Бог е доста щедър към мен в последно време — той се опита да каже тези думи шеговито, но импровизацията явно не се получи и всички сведоха състрадателно глави.
— Франки, ще се оправиш, това Бог го е решил отдавна — обади се Маркус. Филип продължи:
— Нали знаеш максимата, чрез която създаде „щастливото братство“, а именно: позитивният живот решава всякакви проблеми. А ти си щастливец, Франки, и не бива да се съмняваш, че ще се оправиш! — Филип пое няколко солидни глътки въздух.
Франклин се усмихна. Приятелите му бяха дошли и го бяха успокоили. Бяха изпълнили задачите си както трябва. Той почувства как неопределима жизнена сила, или някакъв благороден импулс се опитва да си пробие трасе в отслабналия му и изтощен организъм. За един кратък миг се почувства както преди — окрилен, силен и свободен.
След като щастливата тълпа си тръгна, Франклин остана сам, сред мислите и спомените. Отново почувства как страхът се опитва да пробие съзнанието му и да го превземе. Спомни си, че Сюзън му обеща по-късно да дойдат с Хилъри и Робърт. Това бе добре за него, защото освен че ще се радва на най-обичаните хора, щеше отново да се понесе към „страната на щастието“.
— Клетият изстрадал човек, толкова е преживял, нужна му е подкрепа, приятелско рамо. Не че бях преживял кой знае колко житейски драми, но ги удесеторявах като сила, а дори измислях нови. Момичето, което се казваше Кристина, ме изслушваше, даваше ми съвети, гледаше ме със съчувствие. Аз исках точно това, радвах се, че тя често мисли за мен. Но когато ѝ предложих да сме гаджета, тя ми отвърна следното: „От теб лъха песимизъм, чувствам се мрачна и нещастна в твоята компания“. И тогава сякаш ми заби нож. Кристина бе много чаровно и усмихнато момиче, а аз изглеждах тъпо срещу нея. Сетне продължихме да се виждаме, но вече не знаех какво да ѝ кажа. Бях закотвил нещастния си образ в нейното съзнание и знаех, че тя не желае компанията ми. Опитвах дори да бъда весел и безгрижен, ала се получаваше някак изкуствено, защото си бях създал тъжен образ…
Петер Железни спря за момент и се усмихна носталгично, сякаш се вживяваше напълно в своята история. После продължи в същия тон:
— После ви срещнах. Видях Франклин и вас, останалите от „Хепибанд“. Седяхте на една пейка на площада и бяхте с тези оранжево-жълти елечета, като свирехте и пеехте. Тогава песента беше много хубава, а аз стоях пред вас и ви гледах със захлас. Всички бяхте усмихнати. Приближих се до вас и ви хвърлих монета, но вие ми я върнахте с думите, че е по-добре да дам тази монета на някой, който наистина се нуждае от нея. Сигурно си спомняте този момент.
— Разбира се, как да не го помним — отговори Кони Милър. — Тогава забелязахме, че си не си в настроение и те попитахме какво ти е.