— Поеха по пътя към Щастието. Така, както ще го направим и ние. Нали така, Роби? — Франклин говореше с хъс и необикновено желание, все едно случващото се в Акомикеран бе самата реалност. Сюзън и Хилъри слушаха и мълчаливо им се възхищаваха, сякаш двамата братя бяха малки деца, живеещи в своя измислен свят.
— Още малко ще достигнат до дъбовата гора. Представи си, това е Гората на Любовта — говореше Робърт, който отново бе щастлив. — А те се обичат, нали Франк?
— Точно така, те се обичат и са щастливи заедно. Гората на Любовта ще им даде сили, а самата Любов ще ги тласне да преминат следващите препятствия по трудния път към Щастието.
Франклин и Робърт си говореха цял час. След края на разговора и двамата бяха в отлично настроение. Този ден бе донесъл повече положителни емоции, отколкото вчерашния. Защото всеки от тях виждаше своя път.
Пътят към НАДЕЖДАТА!
Питър Дилън бе объркан, което му пречеше да бъде в настроение. Преди два дни той се мислеше за най-щастливия човек, животът му бе съвършен и според него никой и нищо не би могло да го извади от това състояние.
Но болестта на Франклин…
Не искаше да мисли за нея, но не успяваше. Идваше на сбирките, но се разполагаше някак встрани, незабележим и отнесен. За разлика от Кони, която търсеше всевъзможни начини да помогне на приятеля им, Питър бе изпаднал в пълна апатия. Той не желаеше да ходи в болницата при Франклин, защото едва ли щеше издържи на гледката. Чувствата, които щеше да изпита, виждайки „щастливия“ си приятел в безпомощно състояние, щяха да бъдат много силни, което щеше да го травмира за цял живот. Питър не можеше да си представи Франклин отчаян, съсипан, гърчещ се в собствените си мъки и умиращ бавно. Това разваляше цялата прекрасна идилия, цялата красива атмосфера.
Защо, защо, защо?!
Сега разбираше, че не е подготвен докрай да се справя с проблемите. Беше взел твърде навътре случващото се с Франклин и бе изпълнен с несигурност, нерешителност и отчаяние.
Цяла Америка се тресеше от суровата криза на гражданската война, обхванала огромната ѝ територия. Бяха подпалени и взривени множество корпорации, банки, предприятия, офиси. Имаше и човешки жертви, поради което все повече се засилваше омразата между хората. Правителството бе в нокдаун. Тези действия възпираха работата на промишлените предприятия, а възможностите за инвестиции в една или друга сфера намаляваха с всеки изминал ден. Опитите за помиряване на враждуващите активистите всеки път се обричаха на провал.
Нюпорт бе един от първите градове, в които започнаха стачни действия, и първият, който обяви война. Но сега агресията тук бе по-малко, отколкото в останалите големи градове. Може би само тук бунтовниците намериха сериозен отпор, идващ от страна на щастливците от „Хепи пийпъл“. Сега жълто-оранжевите хора доминираха по улиците на града и допринасяха за по-спокойния живот. А и бяха подкрепяни от повечето хора и от институциите.
— Казвам се Еди и съм на двадесет и осем години. Преди няколко години при инцидент изгубих дясната си ръка — момчето посочи празното място. — Първите години бях напълно отчаян, затворих се в себе си, не излизах никъде. Една от причините бе, че веднага след инцидента ме махнаха от работа, тъй като бях неработоспособен. Естествено, правителството ми отпусна някакви средства, но те не бяха достатъчни да си стъпя на крака. Аз се чувствах погубен и смазан. Нямах желание за живот. Търсех работа, но никой не искаше да вземе отчаян инвалид като мен. Липсата на едната ми ръка ме срази до краен предел. И един ден, когато пътувах с автобуса, няколко млади момчета, облечени в жълто-оранжеви елечета, седнаха до мен — Еди посочи малка група от пет усмихнати младежа на задните редици, които му отвърнаха с вдигане на ръце. — Попитаха ме как съм и аз им отговорих, че не съм добре с една липсваща ръка. Тогава те ми казаха, че въпреки недъга ми, мога да бъда щастлив. Говорихме много и младежите успяха да ме убедят да дойда на една от сбирките ви. Реших да го направя и не сгреших. След множеството разговори в тази прекрасна обстановка, аз отново почувствах, че мога да живея пълноценно. Започнах да се усмихвам, да се смея, да мисля позитивно, да показвам ЖЕЛАНИЕ ЗА ЖИВОТ, въпреки недъга си. И когато кандидатствах за работа, ме приеха още на следващия ден. Сега работя като портиер в един офис, където усмивката е от голямо значение. Благодарение на стремежа към щастието и, разбира се, на вас, отново мога да се реализирам и да бъда пълноценен — Еди стисна устни и кимна леко с глава, в знак на признателност.