Веднага след като Франклин, Сюзън, Хилъри и Робърт кацнаха на летището в Солт Лейк Сити, хванаха автобуса за Прегин, преминаващ през Найроби, който чакаше на паркинга пред терминала. Хилъри бе преценила, че точно сега, в този момент, всички трябва да са заедно, за да не се къса силната връзка, която укрепва и заздравява семействата и помага в най-лошите беди. А Франклин имаше нужда от семейството си в този тежък и решителен момент в неговия живот.
Сребристата лунна светлина доминираше над всичко в красивата и почти безлюдна местност, а кафявите назъбени скали ѝ придаваха необикновена атмосфера. Колкото повече навлизаха в Скалистите планини, толкова по-малки и по-бедни ставаха градчетата. На спирките слизаха и се качваха хора, при които личеше всякаква липса на цивилизация — ходеха с примитивни работни дрехи, говореха нечленоразделно и неправилно.
Рано сутринта, щом автобусът спря на малката автогара в прашното градче Найроби, от него слязоха почти всички пътници. Повечето бяха напрегнати, имаха измъчен и нещастен вид. Също като Франклин. Може би и те идваха заради последната, единствената им останала надежда за изцеление. Франклин, Робърт, Хилъри и Сюзън тръгнаха подир тези хора.
— Какво ти става Пит? — попита обезпокоена Кони.
— Не зная мила, може би е от времето.
— Или от случващото се с Франклин. Хайде Пит, отговори ми. Знаеш, че можеш да споделиш всичко с мен.
Питър не отговори, а само сведе поглед. Може би ако не беше срамът, щеше да заплаче. Кони го погали нежно по главата, но Питър не промени изражението си. Лицето му се зачерви, той преглътна тежко и погледна настрани, без да се вглежда в нещо конкретно.
— Пит, скъпи, зная, че ти е трудно, но на всички ни е така. Трябва да се стегнем и да опитаме да направим нещо.
— Не зная, мила, какво може да се направи. Просто… просто съм объркан. Ако бях на негово място, не знам какво щях да правя. Не ми се мисли. Всичко се проваля.
— И аз съчувствам на Франклин и то много. В такъв труден момент трябва да сме с него, а не да го игнорираме.
— Така е. Знам, че е така, но… но… — той въздъхна и излезе от стаята с наведена глава.
Грегъри, Филип, Моника и Кони Милър написаха писмо до Ерик Мичълсън, главният водач на анархистката организация „Виктори“, която бе отговорна за едно от най-бруталните нападения от активистите на територията на Нюпорт. Те искаха да преговарят за начините да се сложи край на войната, поне в рамките на града, и да се търсят възможности за излизане от кризата по мирен път. Почти веднага бе даден писмен отговор, в който се споменаваха дата, час и място, където да бъде проведена тази дискусия. Срещата щеше да се състои в една от модерните сгради на „Сити Център“, част от широкия център на Нюпорт.
В касите с даренията за Франклин общата сума вече наброяваше четири хиляди и петстотин долара, но тя все още бе недостатъчна. А Алън Стимпио — този, който до преди време бе част от мафията — дари осемстотин и петдесет долара. Според него най-добре е мръсните пари да бъдат използвани за благотворителна дейност.
Огромна опашка от чакащи и идващи хора бе обградила неголяма дървена къщурка, с крив покрив и множество цветни украшения по него, типична за средноазиатската архитектура. Опашката напредваше бавно, обезверените и отчаяни хора, както и техните придружители, мълчаливо чакаха реда си. Някои от тях се молеха, други плачеха, трети просто гледаха с празни очи към сградата, където се намираше Дазайла Моу — тази истинска светица, използваща необикновените си методи, помагаща на толкова много хора. Франклин, Сюзън, Хилъри и Робърт кротко чакаха заедно с останалите — мълчаливи и унесени в своите мисли.
Когато Франклин Томас влезе в къщата, усети с тялото и душата си необикновената и позитивна енергия, излъчваща се от самото място. Първото, което си каза наум бе, че тук отдавна са открили тайната на щастието и са достигнали предела на моралното и духовно извисяване. Отвори вратата и влезе в малка стая. Вътре го чакаше Дазайла Моу.
Жената изглеждаше на сто и петдесет, или на двеста години. Кожата на лицето ѝ бе тъмна и ужасно сбръчкана, а самата тя бе много ниска и слаба. Тук енергията бе още по-силна, отколкото в антрето. Пред жената се ширеше дълга и тясна маса, върху която бе поставен стар леген, пълен с вода. Във водата, по средата на легена, имаше парче пластичен материал, бял на цвят, който приличаше на глина или пластилин.
— Съблечи дрехите си и легни тук, момчето ми — жената посочи голяма платформа встрани, покрита с чаршаф. Тя не го попита от какво се оплаква, нито се поинтересува от името му. Това бе странно. Франклин изпълни нареждането на жената.