Дазайла Моу взе малко от мекия материал в легена, направи една топка и с нея започна да масажира тялото на Франклин. В този миг той сякаш почувства Висшата сила! Усети как тази сила прониква в цялото му същество и го завладява! Жената с голяма точност намери местата, откъдето идваха болките му. От ръцете ѝ струеше топлина — невероятна, лековита, позитивна енергия, която влизаше много навътре в тялото му, пробивайки си път и достигайки най-непристъпните зони. Франклин се отпусна на платформата, усмихвайки се блажено!
Когато свърши терапията, жената му каза да се изправи. След това хвана главата му с две ръце, потърка слепоочието с топлите си пръсти и каза следното:
— Използвай това, което имаш, момчето ми! Ти притежаваш Силата! Тази сила ще ти помогне да достигнеш висините! Опитай се да я ОВЛАДЕЕШ! Опитай се да се ВЪЗПОЛЗВАШ от нея! ПЪТЯТ, по който си тръгнал, е ПРАВИЛНИЯТ. Точно този път ще те отведе до БЕЗКРАЙНОТО БЛАЖЕНСТВО! Не се предавай, не оставяй болестта да те СЛОМИ, а продължавай напред! Само така ще ОЦЕЛЕЕШ!
По пътя към Солт Лейк Сити, Франклин разказа на семейството си какво се бе случило при лечителката. Думите на Дазайла Моу бяха оптимистични, те изразяваха точно това, което бе целял през съзнателния си живот, те бяха плод на цялостната идея за постигане на висшата цел, на духовно и морално удовлетворение. Франклин опитваше да се усмихва и да разведрява тягостната атмосфера, но това не помогна на Сюзън и Хилъри да се отпуснат напълно. Жените бяха със свити от напрежение и умора лица. Изключение обаче правеше само Робърт, който отново с трепет препускаше в измислените си светове.
По време на нощния полет, когато Хилъри, Сюзън и Робърт спяха, Франклин гледаше замислено в тъмнината през прозорците, където като в мъглявини и съзвездия се очертаваха светлините на селищата. Тези думи на светицата, макар и мъдри, макар и изпълнени с обнадежденост, не бяха премахнали тумора от тялото му. В стаята Франклин бе почувствал необикновена, божествена енергия, но туморът в тялото му беше там и той чувстваше как разяжда организма му, как мускулите му отслабват, как с всеки отминал час оптимизмът му се изпарява. С думите, изречени от устата на Дазайла Моу, Франклин би трябвало да се почувства задоволен, защото те показваха абсолютната истина, как човек може, посредством позитивното мислене, да бъде излекуван от коварни болести. А това бе мотото на неговия свят. Тя му бе казала, че той притежава „силата“ и тази сила би могла да го излекува. Но… дали наистина бе открил абсолютното щастие? Дали наистина бе постигнал целите си? Макар че бе дал толкова много оптимизъм на приятелите си, макар че с всеки съвет, с всяка дейност от страна на организацията, той се издигаше все по-нагоре по пътя си към моралното извисяване, той НЕ БЕ ЗАПАЗИЛ ПОЧТИ НИЩО ЗА СЕБЕ СИ! Сега вече знаеше какво му липсва и за какво не бе подготвен.
За страха от неизвестното!
Може би катастрофата, която бе отнела баща му и бе приковала Робърт към инвалидна количка, бе едно от събитията, дали му тласък за промяна. Той си бе поставил задачата да мисли позитивно, бе усъвършенствал идеите си, бе прикривал от другите проблемите си, които с течение на времето намаляваха силата си. Само че никога не си бе представял, че животът ще му поднесе най-страшното изпитание — да се бори със смъртта.
Да се бори със самия себе си!
Франклин осъзнаваше, че ако победи в тази битка, вече няма да се страхува от нищо и ще постигне всичко, към което се бе стремял. Осъзнаваше, че тогава наистина ще достигне до абсолютното щастие.
Той трябва да пребори болестта!
С усмивки и с положителна енергия!
Франклин натисна с ръце слепоочията си, за да прогони хаоса в мозъка.
Отслабването на организма му бе явно, Франклин чувстваше как кожата му хлътва все повече, как торбите под очите му парят. Дали щеше да се съвземе и да надделее над болките и неразположенията и отново да започне да гради щастливите си мисии? Той обичаше живота и трябваше да го направи!
ТОЙ ТРЯБВАШЕ ДА ОЦЕЛЕЕ!
— Преди три месеца от инфаркт почина майка ми! — заговори Анна, момиче на двадесет и пет, което бе член на „Хепи пийпъл“ от година и два месеца. — Разбира се и аз, и сестра ми, приехме смъртта ѝ много тежко. Няколко дни бяхме в депресия, рядко говорехме с други хора, но това е напълно нормално за такъв период. А и двете имаме хубава работа — работехме като рекламни лица на „Дрон“. Когато минаха тези няколко дни, аз започнах да се връщам към предишния си начин на живот. Може би благодарение на стремежа си към щастието и на позитивната си настройка към света, аз успях да превъзмогна огромна болка. Но сестра ми, която е една година по-голяма от мен, не успяваше да се справи. Тя беше в постоянна депресия, напусна работа и се отдаде на нещастието си. Тя смяташе, че мястото, което посещавам — а именно срещите с вас — са глупости, които не ми носят никаква полза.